Виждал съм тази картина стотици пъти, запращал съм я нейде в мазето на съзнанието си и сега тя изплува пред очите ми като призрак, от онези, които обаче знаеш, че са от плът и кръв и няма да се разсеят, ако прокараш ръката си през тях. И в този смисъл, ако те са истински, тогава призракът си самият ти.
Мъже, жени, маса, народ… Мъжете в еднакви, като моя, миши костюми, тук-там някой с тъмносиньо или черно сако. Море от женски шлифери, бежови, в модата на късните 70-те, ако не се лъжа. Сякаш модна къща „Валентина“ или ЦНСМ „Яница“ са отворили отново производство. Впрочем нямаше да се изненадам, ако вече се беше случило. Забелязваха се и някои по-специално облечени жени, с по-друга кройка, вероятно другарките на по-първите хора от партийните комитети, личеше почеркът на внучката на Първия, самата тя дизайнер и „истински моден диктатор“, както пишеше до премала левият сектор от медиите. Жените бяха с бухнали, направени рано сутринта с лак прически, ала Валентина Терешкова, впрочем самите каски-сешоари във фризьорските салони имаха удивителна прилика със скафандрите на първите съветски космонавти. Нямаше да се учудя, ако при тревога всички в салона можеха да излетят директно с тях. Множеството се суетеше, жените се целуваха, после дълго триеха една на друга червилото от бузите си. Мъжете пушеха, прясно избръснати, с остра миризма на одеколон и хвърляха по едно око на колежките.
Трябва да призная, че цареше радостно оживление.
Аз стърчах неловко, сам, без знаменце и карамфили, та тръгнах към сергията. Свършиха, другарю, вдигна безпомощно рамене жената. Обещаха пак да заредят… Боже, колко мило и познато беше всичко това. Явно съм изглеждал доста отчаян, защото един мъж от опашката зад мен ми подаде кутия цигари, ще запалите ли?
„Стюардеса“! – възкликнах съвсем искрено. Спомен за първата ми цигара, на 9, което е спомен и за първа кражба (от цигарите на баща ми), за първа лъжа, първо усещане, че си мъж, първа революция – колко много неща лежат скрити в тютюна на една цигара.
Човекът явно изтълкува реакцията ми погрешно и извади от вътрешния си джоб друг пакет: Имам и HB, корекомски.
Засмях се и едва сега го загледах, носеше отровножълта вратовръзка и сакото му беше по-особено, различаваше се от масата наоколо. Изведнъж нещо ми просветна, явно в същия миг и на него. Последва познатият жанр на разпознаване, доста тривиализиран от времето на Одисей: Това ти ли си… Ами ти… Мислех, че си в чужбина. Е, чужбина да не е оня свят, и оттам хора се връщат.
Демби, съученикът ми от едно време, после за малко колега в Университета, усети се навреме, че филологията е умряла работа, и изчезна някъде в паралелния свят на ранните 90-те.
Не бяхме се виждали от трийсет години. Последно се занимаваше с продажба на имоти, на самолетни части и отваряше сладкарници „Роза Бела“. Тъкмо в тази конфигурация.
Веднъж ми се беше обадил да измисля рекламно изречение за веригата му от сладкарници, айде де, нали си поет. Никакъв поет не бях, разбира се, студент втори курс филология и беден точно толкова, колкото изисква специалността и курсът, та се навих веднага и съчиних нещо като „Нашите пасти са вашите страсти“, което той страшно хареса, а аз изкарах първия си хонорар от 60 лв., трийсет банкноти по два лева, имах чувството, че са току-що взети от касата на сладкарницата и още лепнат от масления крем.
Демби, с когото заедно преживяхме всички гимназиални простотии, тарикатът на гимназията, един от най-симпатичните мошеници, които можеш да срещнеш. Бяхме взаимно изненадани от присъствието си тук. Наоколо започнаха да свирят тромпети, хората се строяваха в редици. Демби изведнъж се разбърза, пъхна в ръката ми визитка: по служба съм, каза, хайде да се видим на спокойствие, след което изчезна в тълпата. Погледнах визитката, преди да я прибера: Деян Дембелиев, телефон… Само име и телефон. Подобни визитки можеха да си позволят единствено прекалено известни или прекалено скромни хора. Демби не беше от вторите.
Изведнъж площадът се преобрази и жужащото множество като по сигнал започна да се строява. Явно имаше някакъв проблем с уредбата, чу се как един от техниците изпсува мамка му… и това се разнесе из целия площад. После, да се замаже гафът, веднага тръгна На крак, о, парии презрени… Най-отпред върху платформа, носена от електрокари, стояха гимнастици с шорти, готови да направят жива пирамида при сигнал. До мен девойки с воали и флагчета репетираха композиция, като по даден знак част от тях приклякаха и образуваха лице, достатъчно размито, за да прилича едновременно на Димитров и Ленин. Спомних си, че една моя леля цял живот разказваше гордо на маса пред гостите как като студентка през 1968-а била в мустака на Ленин – на Националния стадион за откриването на Младежкия фестивал, пред 40 хиляди зрители, не можете да си представите вълнението. Помня също как всеки път, като слушах историята, така ме напушваше смях, че трябваше да бягам в детската стая, за да не отнеса някой шамар от майка ми. Горката ми леля, цял живот мечтаеше за кариера на артистка, както самата тя казваше, а ролята на живота й да се окаже косъм от мустака на Ленин.