Идеята митингът да мине като манифестация, не беше лоша, но имаше и своите недостатъци, тъй като пространството беше ограничено. Трябваше да се извървят само някакви 200-250 метра, докато всички се разположат между мавзолея и Националната галерия, която някога е била царски дворец, който някога е бил турски конак. Гласът на диктора пращеше от тонколоните. Дали се бяха постарали да намерят стари колони, за да се усети нарочно същото пукане и пращене като едно време? Ако беше така, зад движението стоеше сериозен мозък и пари. Парите, беше публична тайна, идваха от Русия, която постепенно и съвсем явно се превръщаше отново в Съветски съюз, връщайки си с референдуми, ако можем да употребим тази дума в случая, загубените преди територии.
Гласът на диктора се разнесе над площада, дълбок и развълнуван, бяха намерили един стар актьор със същата патетика от едно време, неволно настръхваш. Същите думи за кръвта на хилядите герои, трудния, но единствено верен път към светлото бъдеще, жизнерадост и дръзновение, дръзновение и жизнерадост…
Хората наоколо, както и едно време, едва ли вникваха в смисъла на казаното, то и не беше възможно, но самата абракадабра на изричането, интонацията и патосът бяха червената лампичка, достатъчна, за да отключи стомашните сокове на миналото. Бях си намерил място в крайната редица на ОФ блока, мернах дядо Матейко и си кимнахме.
Манифестацията тръгна. Най-напред вървеше духовият оркестър, следван от малък корпус мажоретки. Никога не разбрах кога соцът позволи тази еротика, явно сенилните старчета от Политбюро някъде през 80-те похотливо са дали съгласие. Тези същите старчета, които някога са нареждали да бият печати по бедрата на девойките с къси поли и са ги пращали на „Московска“ 5, изведнъж са одобрили лолитките в четнически униформи.
След тях върху подвижната платформа гимнастиците бяха направили с телата си жива петолъчка, после беше ред на онези девойки, които репетираха с флагчета главата на Ленин/Димитров. Следваха няколко електрокара с огромни стиропорови конструкции и портрети. И най-накрая обикновените трудещи се, ние, с карамфили и знаменца (аз така и не бях успял да се снабдя с нито един от двата атрибута). Нашият корпус беше съвсем в дъното на площада, до галерията-дворец-конак, но пък оттам можеше да се види цялата картина. И най-вече Мавзолеят. Цял-целеничък, вдигнат отново, това беше пикът на събитието. Можеше да се усети как истинско вълнение мина през редиците, когато застанахме срещу него. Работниците онази вечер си бяха свършили добре работата. Мавзолеят грееше като истински, по-бял откогато и да било. Гвардейците отпред изпълниха ритуала по смяната на караула. По даден знак манифестиращите започнаха да скандират три пъти „Слава, Слава, Слава“… Странно кога бяха репетирали, такъв синхрон в скандирането не се получаваше току-така. Във всеки случай аз явно бях изпуснал репетицията и малко нестройно се включих, но ние така или иначе бяхме от ОФ-то, последна дупка на кавала. В този момент на трибуната започнаха да се качват официалните лица, махайки по същия начин с длан, от китката на ръката, като някога. Тук имаше хореография, беше работено, бих искал да познавам сценариста, помислих си.
Изведнъж, като по знак, скандиранията затихнаха и гласът на диктора отново се разнесе над площада. Нека посрещнем вожда и учителя, другаря Георги Димитров… Помислих си, че има гаф в сценария. Може би да почетем паметта, но чак да го посрещнем… И тогава, в настъпилата тишина, първо засвириха фанфарите, покривът на сградата се разтвори, две плоскости се плъзнаха настрани и от вътрешността на мавзолея бавно започна да се издига ложето на Димитров, същия, както съм го виждал като дете, с червената плюшена плащаница отдолу, с цветята около восъчното тяло и… самото восъчно тяло. Саркофагът увисна над трибуната и застаналите там, една жена в края й бързо се прекръсти. Площадът замръзна. Уплаших се, че мумията може да се изтърколи от постамента и да падне върху главите на официалните лица. Мисля, че и те се бояха от същото. После двете части на мавзолея безшумно се събраха. И тогава – тиха тръпка на ужас мина по приклекналите редици, защото, о, не, мумията дискретно вдигна дланта си, само дланта, и деликатно помаха. Едва видимо, почти незабележимо. Видях как няколко възрастни жени се хванаха за сърцето и бързо бяха изведени. Веднага се включи гласът на Димитров, някакъв стар запис, че пътят, по който вървим, не е гладък и равен като паважа пред Народното събрание, а търнлив… Тези хора така и не се научиха да говорят правилно.