Беше си ужасяващо, трябва да призная, че и на мен ми се стегна сърцето. Когато записът свърши, напред излезе лидерката на движението, червенокоса жена на около 50, с типичното костюмче, леко пристегнато и възтясно в кръста, червено фишу около врата и червен карамфил в джоба на сакото. Даде знак на тълпата да стихне и започна с отключващото Драги другарки и другари… Пет р-та в три думи, явно това е скритият код на социализма. Колкото повече р-та, толкова по-добре. Сигурно неслучайно съветват в имената на кучетата да има звук р. Да се респектират, като им даваш команди.
11
Колективни амнезии и свръхпроизводство на памет
Колкото повече едно общество забравя, толкова повече някой произвежда, продава и запълва с ерзац-памет освободените ниши. Леката индустрия на паметта. Минало, направено от леки материали, пластмасова памет като излязла от 3D принтер. Памет според потребностите и търсенето. Новото лего – различни модули на миналото се предлагат и пасват точно на празното място.
Все още стои колебанието дали това, което описваме, е диагноза, или икономически механизъм.
(Гаустин, „Нови и предстоящи диагнози“)
12
ВЪСТАНИЕТО
Не дочаках продължението на речта от мавзолея. Времето напредваше, а трябваше да хвана и митинга на Юнаците, който започваше в този момент само 500 метра по-надолу в Борисовата градина. Измъкнах се през градинката зад галерията-дворец-конак. Бях наел апартамент наблизо, смених там сакото и панталона с потури и елек, бялата риза запазих, белите ризи винаги вървят, навих си пояса, турих калпак на главата наместо каскет и ето ме вече юнак. Навущата и цървулите ме затрудниха малко повече, но имаше и известно облекчение след твърдите и неотъпкани чепици. Заобиколих Университета, пуснах се надолу през Княжеската градинка с паметника на Съветската армия, ограден с кордон леви доброволци, които тези дни го охраняваха денонощно от зачестилите напоследък акции. Половин час работа със спрей късно нощем и на другия ден руските войници с шмайзерите осъмваха като батмани и супермени. Всъщност това беше единственото хубаво нещо, което все още можеше да се случи на този паметник. Покрай стадиона влязох в дебрите на Борисовата градина, която преди това се казваше „Парк на свободата“, който преди това пак беше Борисова градина, а още по-рано – Пепиниерата или Разсадника.
Тук всяко място е бивше друго.
Влизах в Борисовата градина. Ако някой от събралите се патриоти беше прочел, че преди Освобождението точно тук е било мястото на турския гарнизон, а скоро след това и турско гробище, сигурно щеше да се потърси друг сборен пункт. Но природата няма памет, хората също, така че Борисовата градина ехтеше от юнашки песни в този вече почти обеден час, или както биха казали някога – на часа 12 по турски. Минавайки покрай езерото Ариана, ми се развърза единият цървул и за малко да се пребия.
Как си, бачо, имаш ли нужда от помощ, наведе се над мен някакъв млад момък.
Добре съм, брате, опитах се да вляза и аз в езика, сполай ти.
Хубаво филологическо упражнение, радваха ме такива неща. Пак всичко до езика ще се докара. Там „другарю“, тук „бачо“ и езикът търпи като добиче, не се бунтува. Защото помни отпреди нас. Или защото няма памет.
Край мен вървят и се смеят гиздави моми с китка зад ухото, пендарите им проблясват на слънцето, сребърните пафти греят отпред. По носиите им можеш да видиш, че са от различни краища на България, червените сукмани и везаните черни престилки на момите от Тракия, черните фустани на шопкините, хубавите атлазени елеци на родопчанки… Много от фирмите за мъжка и дамска мода, сега прекръстили се на абаджийници, шиеха на пълни обороти потури, елеци, сукмани и четнически униформи, включително за деца, сякаш се готвеше ново Априлско въстание.
Денят беше хубав, майското слънце грееше меко, човек можеше да рече, че и дърветата си бяха облекли носиите, да не изостанат от каквото имаше да се случва. По широките поляни на Борисовата градина хората бяха насядали на групички. Някои вече разстилаха месалите по земята и вадеха кой каквото носи, пиле, варени яйца, лютеница.