Мъже имаше всякакъв калибър – от голобради момчурляци през чичовци на неопределена средна възраст (с определени кореми) до белобради старчета. Тия последните бяха най-симпатични, някои от тях толкова стари, та ти се струва, че никога всъщност не са минавали към европейски дрехи. Всеки имаше я сабя, я стара кама, я джебна ножка.
Повечето носеха широки потури, украсени с черни гайтани и с надиплено дълбоко дъно, в пояса затъкнати пищов и кама с кокалена дръжка. Кажи-речи всеки държеше стара пушка – мяркаха се берданки, можеха да се видят кремъклийки, кринки от Руско-турската война и тук-там някоя карабина „Шаспо“ пак оттогава. А пò аджамиите при липса на друго оръжие бяха дошли и с въздушни пушки флоберки с приклади, вапцани в цветовете на байрака. (Виж ти как те хлъзва езикът и бързо си обува потурите, от дума на дума.)
Вдясно, досами стадиона, имаше малка хвърката конница като извадена от „Записки по българските въстания“ или по-точно от екранизацията ѝ. Трийсетина коня с покачени върху тях четници, с лъвче на калпака и перо, пуешко, струва ми се. Един, това трябваше да е Бенковски, беше завързал коня и задиряше доста директно някаква мома със зелено хайдушко знаме.
Исках да се омеся с някоя група, да чуя какво говорят хората, имах любопитство, а иронията ми бавно се изпаряваше. Това беше моето отечество, „което национализмът ни открадна“, както би казал К. Спомних си как се потях в началното училище под астраганения калпак, който чупеше ушите ми, а абичката така ми дереше врата, че после една седмица ме мажеха със свинска мас. Всяка сутрин, вместо физзарядка, в двора на училището трябваше да играем разни хорá. Слагаха ме на опашката и пак успявах да объркам хваналите се до мен. Така е, но дали тайно не исках да се почувствам поне за час един от всичките, да се смея с глас на шегите, да усещам други подобни тела, с които би следвало да имаме обща памет, общи истории… И дали те не бяха тук точно затова, да си с някого, който като теб е объркан, но горд, мрази турци и цигани със същата страст, с която обича шкембе чорбасъ, имамбаялдъ, величието на българските ханове, турско кафе, Стани, стани, юнак балкански, но и Бела роза ще закича, обича да си подремне следобед, да седне вечер на ракийка, да пусне телевизора, да попсува, да извика към кухнята жена, къде си завряла солницата, обича той да му е подредено и чисто вкъщи, затова изхвърля пепелника в найлоново пликче, а пликчето навън, през терасата, за да може, като мине после през улицата и вятърът му го лепне на челото или настъпи кучешко лайно, да рече ей, голяма кочина сме, и пак да изпсува. Кой беше казал, че псувнята е българското сатори, дзенът български, мигновено просветление, shortcut към възвишеното…
Слава богу, писнаха каба гайди и ме извадиха от черните мисли… Хората скочиха и се завтекоха към хорото. Дръпнах се настрана и видях под едно дърво старче, тукашния дядо Матейко, досущ като оня от манифестацията сутринта, та се запътих към него. Даже се почудих дали не е същият. Той се опитваше да си запали луличката с огниво и удряше чакмака в кремъка да си вземе искра. Имаше нещо от цялата българска литература и народни приказки в този жест.
Как си, дядо, да приседна малко при тебе под сянката, рекох.
Дал Бог добро, синко. Че сядай, сянката е за всички, отвърна той, без да вдига очи.
Подскача ли сърцето, като чуе гайдите, подкачих го аз.
Сърцето подскача, ама нозете не щат, отвърна старецът. Сърцето вика айде, нозе, да рипате, а нозете не щат и да чуят. И ушите глухи и те, и очите не видят. Като Балканджи Йово съм аз, рече старецът и се засмя. Голям турчин са годинките, всичко ми взеха. И без да питат, разпитват. Песни стъкмявах, ама изгоря гъдулката, та сега свиря на крушов лист, ама то и круша се не намира вече. Мога да ти изпея Ботьова и Вазова от игла до конец. От Балдево съм аз, знаеш ли го Балдево.
Знаех за Балдевските просяци, дето били наследници на ослепените Самуилови войници, пръснали се по земята след най-мрачната българска загуба и станали скитащи гуслари и певци по мостове и чаршии. Да си изкарат кората хляб с песни за нещастия и ослепени войници. Старецът видимо се зарадва, че някой беше чувал за това.
Е, от тяхното семе съм, рече той, и с времето нà, и аз ослепях като Самуилов войник.
Има ли кой да ти помага, рекох.
Има, унуката ме доведе, сигур е на хорото. Като се наиграе, ще си ходим. Само гюрултията, дето дигат, не им харесвам и пушкането.
Благ човек, приличаше на дядо ми. Добре че имаше още такива оцелели по чудо старчета.