Спомних си, че манифестацията имаше някои много тънко изпипани детайли, и му го казах, което видимо го зарадва.
Това с пропукването в тонколоните беше добро, нарочно си го направил, нали?
Ти как мислиш? А грешката при пробата и псувнята на техника… Хората запомнят такива неща. Бъди сигурен, че от всичките еднакви манифестации през соца са запомнили точно това, някоя засечка. И като им я пуснеш сега, то ги връща директно там. А какво ще кажеш за появата на Димитров, а? Деус екс махина. Слизах преди това в подземието на мавзолея. Там да видиш каква картинка е. Като тръгнали да го събарят, гърмели-недогърмели само горната част, долу всичко е напукано, висят арматури, но залите се държат. Стаята на мумията, аз й викам „гримьорната“, си е непокътната, асансьорът и той, заедно с поставката, върху която са го полагали, малко ръждясала, но цяла. И работи. Всяка вечер са го сваляли долу във фризера, това ти е първият климатик, от края на 40-те, огромна зала с тръби. После в гримьорната да го освежат, да го намажат с това-онова и после с асансьора пак в горния свят. Не му е било лесно и на него, надолу-нагоре, между тоя и оня свят. Голямо разкарване е падало.
Мисля, че това с помахването на ръката накрая беше малко прекалено театрално, подхвърлих, отпивайки от сока.
Е какво друго да е. Аз правя театър, не правя революции, засегна се той. Изобщо не ми пука за тъпите им движения. Плащат си, а аз си правя моето. Това е новият театър, на открито, с тълпи, които дори не знаят, че участват в представлението. Трагикомедия дел арте. Всъщност част от тях знаят, допълни той, на повикване са. Осигурявам статисти за митинги и революции, така да се каже.
Статисти за революции? Това вече е сериозно, казах. А да не си и зад въстанието на Юнаците?
Абе, засуети се Демби, не ми се приказва, обадиха се в последния момент, трябваше да ги спасявам. Ама като раздават пушки на аматьори, прецакаха и дронове, и всичко…
В този момент звънна телефон и за мое изумление, звукът идваше точно от онази кутия, която ми се струваше изцяло декоративна. Приличаше на мини телефонна централа – дървен, правоъгълен плот, резбован по края, с тежка черна бакелитова слушалка, два реда копчета и вграден кръгъл номератор в горния ъгъл. Търсят ме по „петолъчката“, намигна съзаклятнически Демби и вдигна слушалката. „Петолъчката“ – митичната секретна телефонна мрежа за каймака на властта. Паралелни телефони, паралелни места за храна, паралелни вили, ресторанти, бръснари, шофьори, болници, масажисти, със сигурност и паралелни момичета за развлечение. Явно винаги е имало две паралелни държави.
Извинявай, каза той, трябва да вдигна. Дай ми десет минути и ще излезем да глътнем въздух.
15
Ето ги и дилърите на минало, казах си. Демби беше станал един от тях, търговец на черно, и то от най-добрите, ако съдя по нещата, които ми разказа после. Всъщност дори не беше на черно, търговията течеше съвсем легално. Работеше по поръчки, нямаше политически пристрастия. В случая тези от 60-те и 70-те плащали добре, а и той се чувстваше в свои води там. Винаги вкарвал и малко ирония. Препикавал съм ги много пъти, както се изрази. Предполагах, че тези „препикавания“ само той си ги разбираше и му служеха по-скоро като алиби пред самия него.
Демби, с добре отгледано коремче, както казваха по тези места, всъщност от малък си беше закръглен. Всичко му се удаваше още от ученик. Рисуваше тайно на последната страница в тетрадките си голи жени, от които сам се възбуждаше и ходеше да мастурбира в тоалетната. По това време всички книги за секса, на които попадахме, а те бяха общо две – „Мъжът и жената интимно“ и „Полови болести и смущения“, проклинаха мастурбацията като опасно занимание, от което следваха чутовни болести, запомнил съм само, че се ослепяваше. Срещу 10 стотинки Демби даваше и на нас рисунките, та и ние сляпо вървяхме към своята слепота, така да се каже, и увеличавахме диоптъра. И без това схемите на съвкупляващи се двойки в „Мъжът и жената интимно“ наподобяваха по-скоро напречен разрез на автомобилен двигател с всичките там бутала.
Спомних си, че в последните класове на гимназията Демби беше направил от таванската си стая импровизирано фотостудио. Помня ясно плътното перде на прозорчето, червената лампа, тавите с фиксаж и проявител. По това време появата на една снимка беше процес, работа и нека кажем, малко чудо. (Там, където има тъмнина, винаги дреме чудо.) Потапяш фотохартията в едната тава, после в другата. Ако задържиш повече – силуетите прегарят като препечени филийки, ако не държиш достатъчно – стават бледи и размазани.