Аз бях помощник и осветител. Нагласявах стария бял чадър на баба му, държах прожектора с батериите. Няколко съученички вече бяха минали през студиото. В някакъв момент Демби ме отпращаше, защото моделът се притеснявал, и оставаха сами в тъмната стая. Понякога идваше и кварталната красавица Лена, доста по-голяма от нас. Тогава Демби оставаше за по-дълго в ателието. От време на време го даваше за час, срещу пари, на някой от махалата, който искаше да остане насаме с гаджето си. Сетих се за всичко това, защото всъщност Демби правеше невероятни снимки. Знаеше как да премери с аптекарска точност светлината и мрака, играеше със сенките, изваждаше телата от застиналата и скучна поза. Естествената неловкост на т.нар. „модели“ придаваше допълнителна еротика. Когато му потрябваха спешно пари, можеше да шитне няколко снимки на жадните за голи тела комсомолци в гимназията и махалата. Казваше, че комсомолските секретари купували най-много. Дефицитът на еротика в късния социализъм, ранното покваряване на младежта и първичното натрупване на капитала. Ето една възможна тема за икономическите факултети.
Във всичко можеше да бъде обвинен Демби, ала талантът извираше от него с щедра небрежност. Никога не пожела да го развие, да покаже нещата, които правеше, да влезе във фотографското общество. За какво ми е, казваше, преправяйки леко гласа си на италиански мафиот, правя каквото искам, изкарвам достатъчно и имам най-хубавите жени в квартала. Предполагам, че беше запазил този стандарт и досега. Чудех се дали понякога не мечтаеше тайно да излезе от бизнеса и да влезе в изкуството. Попитах го. Отвърна това, което очаквах. Че все така съм живеел вън от света. И че един ден, като натрупа достатъчно пари, ще прави само изкуство, сега си записвал идеите в тетрадка. Не бях сигурен иронизира ли ме, или наистина си го мисли.
16
СТАТИСТИ ЗА РЕВОЛЮЦИИ
Пресякохме „Дондуков“, после площада пред Президентството, видяхме как малко по-нататък развалят временния мавзолей. Все още по жълтите павета се търкаляха глави на карамфили, спукани балони и фунийки за слънчогледови семки… Дъждът беше спрял и денят бавно се проясняваше. Минахме покрай църквата „Света Неделя“. Двайсет и пет килограма взрив под основния купол, бутилка сярна киселина, да се задушат недоубитите, и в 3:20 следобед на 16 април 1925 г. България става абсолютен световен рекордьор с най-кървавия дотогава атентат, извършен в църква – 150 убити мъже, жени и деца. От радикалното крило на същата тази партия, която оглавяваше сега Движението за соца. Ако някой много иска да се върне в 20-те, ще трябва да се оправя и с този казус, помислих си.
През целия път Демби се беше отворил да ми разказва как идеологиите на миналото сменяли профила на пазара, връщали забравени професии – надомни шивачи, оръжейници, изобретявали нови, вероятно имаше предвид неговите статисти за революции. Пазарът бил наистина огромен. Безбройната и безработна армия на актьорите например, дето киснела в провинциалните театри, изведнъж дочакала звездния си миг. В основата на всяка възстановка били тъкмо професионални актьори. Непрекъснато трябвали я тракийски цар или богиня на плодородието, я прабългарски скулест хан, а блондинките моментално се превръщали в славянски наложници с дълги бели роби. Имало роли за всички – османлии, еничари, кърджалии… Изведнъж безработицата в театралния сектор секнала. Театрите можели вече да не поставят нищо и да се издържат само от даването на реквизит под наем, стари оръжия, златоткани мантии и саби дамаскини…
После всички въртящи се без работа из кръчмите по градове и села младежи и старци изведнъж се превърнали в „чакащи артисти“. Тоест те пак си висели в кръчмите, но имали вече надежда, мечта, така да се каже, че ще бъдат повикани я за четник, я за османлия, я за шумкарин. Верно, призна Демби, че хората по селата спрели да работят земята. Щом можеш ей така да изкараш 20, 30, че и 50 кинта на ден, защо да изгаряш на слънце в нивите. Ако общината плаща възстановката, парите са най-малко, ама и тези 20 лева са берекет версин. Но ако някой местен феодал си прави тематично частно парти – я битката при Клокотница, я Крали Марко освобождава три синджира роби – тогава и парите повече, и работата никаква, особено ако си на синджира.
Чакай да ти покажа нещо, каза изведнъж Демби и спря.
Бяхме стигнали кръстовището на „Ангел Кънчев“ и „Патриарх Евтимий“, точно срещу някогашния „Кравай“, култово, както казваха някога, място за 80-те, пръв едва покълнал пънк, дрезгавият ироничен глас на Милена…, ако се изберяха 80-те, това място трябваше да се възстанови, да си върне легендата.