Отиваме в НДК, каза той.
Няма ли по-приятно място, опитах се да възроптая. Гигантската бетонна костенурка на Двореца на културата, също от 80-те, строен набързо, като всичко, за 1300-годишнината на държавата, стоеше между нас и Витоша. Имаше една огромна зала за партийни конгреси и десетина други, пръснати по етажите. Каквото и културно събитие да правиш там, концерт или четене, всичко по странен начин се спихваше в някакво бледо подобие на партиен пленум. И всички аплодисменти накрая звучаха като „бурни и нестихващи ръкопляскания и викове слава на…“, както пишеше в безкрайните конгресни стенограми, публикувани в „Работническо дело“ някога.
Влязохме в сградата през страничния вход откъм пилоните, портиерът ласкателно ни кимна, после Демби отвори с магнитна карта някакви врати нататък и слязохме надолу към подземията. Никога не бях стъпвал тук, вървяхме из хладни коридори като в бомбоубежище, нищо чудно да са били проектирани точно за това. После стигнахме неочаквано до голяма стъклена врата, която ни отведе към зала с нисък таван, без прозорци. Това, което видях вътре, беше нещо средно между гимнастическа тренировка, обучение на гвардейци и репетиция за манифестация. Около 50 млади мъже и жени с добре оформени тела упражняваха най-различни движения. Вдигаха изведнъж дясната си ръка, свита в лакътя, със стиснат юмрук. И по едва видима команда рязко изкрещяваха Слава… Слава…Слава.
Спомних си как вчера на манифестацията ми направи впечатление особеният синхрон в скандиранията, труднопостижим за хора, които не са репетирали и са се събрали спонтанно на площад. Сякаш разчела мислите ми, при следваща команда групата изведнъж наруши идеалния строй, получи се (добре отработено) суетене. Командващият беше дребен мъж в десантни дрехи, едва видим за мен от мястото, където стояхме. Някой от групата извика Оставка… и постепенно, нарочно нестройно в началото, към този вик заприиждаха виковете на останалите. Отстрани наистина изглеждаше спонтанно и автентично. Лицата приеха за миг гневни физиономии. После един мъж се наведе, взе от земята невидим камък и го метна към също така невидима сграда. Жестът му веднага беше последван от другите до него. След малко всички хвърляха камъни по целта, стреснах се, като чух звън на счупени прозорци, но Демби само завъртя очи към тонколоните. След малко явно полицията отвърна на удара и започна да настъпва, защото гимнастиците, така да ги наречем, влязоха в дефанзивен режим. Приклякваха, опитваха да се отскубнат от обръча, извадиха предварително приготвени дървени тояги, така че за малко сцените заприличаха на айкидо тренировка. Гласът на командващия твърде сурово раздаваше наставления и псувни, не така бе, говедо, ритай в топките, падни долу, викай сега, пискай, пискай, мамицата ти, камерите снимат, трябва да се чуе… това трябваше да се отнася към една жена, която пищеше на земята… Изглежда, плавно се минаваше в друга фаза, фазата на жертвата. Изведнъж се появи белокос мъж с пукната глава, не бях го забелязал преди, кръв (боя) се стичаше по слепоочието му и капеше върху тениската. Той прокара длан по лицето си, вдигна окървавените си пръсти над главата и като по сигнал останалите започнаха да викат Ууууу… Уууубийй-ции… Ууу-бийй-ци…
По-високо ръката… мини още напред, викаше командващото джудже, камерите трябва да те хванат, разпери пръсти, стресни се малко, главата ти кърви… иди при полицаите, а така, дразни ги, дразни ги… да ти посегнат, да влязат в кадъра…
Демби ми кимна с поглед да излизаме, ако искам, беше станало задушно.
Това са моите хора, каза той отвън, докато изпускаше дим от малката си пурета с аромат на череша. После застана церемониално и изстреля бързо: „Най-добрите актьори на света, отлични за всякакви представления: трагически, комически, исторически, идилически, идилическо-комически, историко-идилически, трагическо-исторически, трагико-мито-историко-идилически, със спазване на трите единства и съвсем свободни. За тях нито Сенека може да бъде твърде тежък, нито Плавт прекалено лек. Отлични са и когато ги лови законът за словото, и когато могат да си отпуснат езика. Нямат равни на себе си, казвам ви!“ Хамлет, трета сцена, второ действие… знам го наизуст, с него кандидатствах във ВИТИЗ едно време, злополучно… Но сега си имам собствена школа… От време на време каня някои от професорите да им преподават. Ония, дето тогава ме скъсаха… Давам им по някой лев.
Значи това са статистите за революции, казах.