Видях всичко през екрана на компютъра, затворен в една облагородена килия на аскетичен францискански манастир, с камбана, врати и прозорци на няколко века. Стъклото е истинско откровение. Свикнали сме, че сградите и камъните траят, но да запазиш нещо толкова чупливо от XVII век, си беше чудо, откъдето и да го погледнеш. Зърнесто, неравно, излято от човешки ръце стъкло, в което още прозира пясъкът, от който е направено. Близо до манастира имаше малка ферма с десетина крави, и кравите не бяха по-различни от тези през XVII век. Животните изяждат чувството за време. Записвам прилежно всичко в тефтера си.
Звънях на Гаустин дълго и безуспешно, после си дадох сметка, че ако е слязъл някъде из стаите на 60-те, мобилните телефони още не съществуват. Трябваше да му разкажа какво видях дотук. И кратката версия беше – провал. Сбъдваха се най-тъмните му страхове, най-тъмните ни страхове.
2
Всички щастливи държави си приличат, всяка нещастна държава е нещастна посвоему, както е писано. В семейството на Европа всичко се обърка…
И действително, всичко в къщата на континента се обърна с главата надолу, и всеки от членовете на това, което доскоро наричаха европейско семейство, беше нещастен по свой собствен, локален и уникален начин. Впрочем самата дума „уникален“ се умножи в тези години като витлеемските мухи или мароканските скакалци, та затъмни всяка останала словесна твар. Всичко беше „уникално“. Най-вече нещастието. Никоя нация не искаше да се откаже от нещастието си. То беше суровина, готов материал за всичко, оправдание, алиби, основание за претенции…
Как да се разделиш с нещастието, когато някои народи имат само това богатство, само нефтът на тъгата е техният неизчерпаем ресурс. И знаеха, че колкото повече копаеш в него, толкова повече избива. Никога несвършващите залежи на националното нещастие.
Голямата илюзия и самоизмама е, че народите и отечествата търсят щастие. Щастието, освен невъзможно, е и непоносимо. Какво ще правиш с летливата му материя, този призрак лек, сапунен мехур, който ще се пръсне пред носа ти, оставяйки малко лютива пяна в очите.
Щастие ли? Щастието е нетрайно като мляко на слънце, като муха зиме и минзухар в ранна пролет. Гърбът му е крехък като на водно конче. Не е кобила да го яхнеш и да препускаш надалеч. Не е крайъгълен камък, на който да построиш църквата и държавата си. Щастието не влиза в учебниците по история (там влизат битките, погромите, предателствата и кървавото убийство на някой ерцхерцог), нито в хрониките и летописите влиза то. Щастието е само за букварите и разговорниците по чужд език, и то за начинаещи. Може би защото е най-лесно граматически, винаги е в сегашно време. Само там всички са щастливи, слънцето грее, цветята ухаят, отиваме на море, връщаме се от екскурзия, извинете, къде има хубав ресторант наблизо…
От щастието не коват мечове, материалът е крехък, чуплив. Нито големи романи стават от него, нито песни и епос. Няма там три синджира роби, обсадени Трои, предателства, нито кървящия на хълма Ролан, с нащърбен меч и пукнат рог, нито смъртоносно ранения престарял Беоулф…
Не можеш да свикаш войска под хоругвите на щастието…
Да, никоя страна не искаше да се откаже от нещастието си, добре отлежало вино в мазето на миналото, което е винаги подръка, щом потрябва. Неприкосновеният запас на нещастието. Но сега (за първи път) идваше време да се избира щастие.
3
Беше почти сигурно, че Франция ще избере някоя от щастливите и славни Les trente glorieuses, когато икономиката и благосъстоянието растат, всички са влюбени във френското кино, Рене, Трюфо, Трентинян, Делон, Белмондо, Анук Еме, Жирардо, тананикат Et si tu n’existais pas на Жо Дасен, говорят за Сартр, Камю, Перек… И зад всичко това стои една добре смазана икономическа машина. Славните и щастливи трийсет, между 1945-а и 1975-а. Явно всичко във Франция след Краля Слънце трябваше да трае дълго, щастливите им периоди 30 години, войните им също трийсетгодишни…
Някои залагаха твърдо на 60-те. Разбира се, имаше и конкретна година фаворит – 1968-а – съчинена, филмирана, вкарана в легендите. Да си млад през 1968-а, кой не би го избрал.
Оказа се, че самите французи не биха. Шейсетте бяха главоболни времена, колониите си отиваха, Алжир беше изпуснат през 1962-ра, стълкновения с тези, на които си се смятал благодетел. Париж на 60-те беше хубав за статия в списание, за кино и за две седмици ваканция, но човек в крайна сметка избира да живее в по-безлични времена. Безличните времена са най-удобни за живот. Шейсетте всъщност нямаха реален шанс.
Предполагам, че през 1968-а още не е имало 1968-а. Никой тогава не си е викал, копеле, това сега, дето го живеем, е великата 68-а, която остава в историята. Всичко се случва години след като се е случило… Трябва време и разказ, за да се случи онова, което уж се е случило вече… със закъснение, както се проявяваха някогашните снимки и образът бавно изниква в тъмното… Вероятно и през 1939-а не е имало 1939-а, имало е сутрини, в които се събуждаш с главоболие и тревога.