Едно от най-любопитните движения, възникнали покрай референдума, щеше да се нарече „Безкраен празник“ – по спомените на Хемингуей за 20-те в столицата на света. Париж на кафенетата из Латинския квартал, на „Сен Жермен де Пре“, „Клозери де лила“, „Ла Купол“, „Ла Ротонд“, „Сен Мишел“… домът на мисис Стайн, книжарничката на Силвия Бийч Shakespeare & Co, където самият Джойс обичал да се отбива, Париж на Фицджералд, Паунд… Винаги съм обичал тази книга и ако можех, сигурно щях да гласувам за тях. Самото движение беше създадено от група млади писатели. Но както стана дума, не всички искаха да живеят в безкраен празник. Празникът е добър за празнуване и неудобен за живеене. Много шум се вдига, не можеш да спиш, както буквално каза в репортажите една госпожа, стара наемодателка от централните части. Проблемът освен това беше, че движението залагаше основно на един град, пък бил той и столицата на света. А Франция беше голяма и провинциална – бретонските рибари, нормандските фермери и берачи на ябълки, тихите южни френски градчета не даваха пукната пара за оргиите на някакви драскачи, които се шляят от кафене на кафене, сменят жени и се търкалят без пари в евтини хотели. Изгубената кауза на едно изгубено поколение. Движението щеше да получи близо 4 процента, което никак не беше малко, може би точно колкото броят на пишещите към този момент във Франция.
Привържениците на Националната партия на Марин льо Пен избраха една тактика, оказала се после грешна. В началото решиха да бойкотират референдума, което всъщност им изгуби доста време, без да им донесе особен рейтинг. Включиха се едва в края на кампанията и изненадващо за мнозина подкрепиха голисткото крило в избора на късните 50-те като десетилетие за връщане. Де Гол все пак беше най-твърдият защитник на велика и автономна Франция, с легендата на човек, който се опъва на големите и застава зад „Европа на отечествата“. Техният човек, par excellence.
Толкова много неща влияеха, ирационални и лични най-вече, че когато резултатите показаха победа на гласувалите за началото на 80-те, сладкото безвремие на отиващия си Жискар д’Естен и идващия Митеран, трябваше известно време за анализаторите да обяснят защо това е логично.
В крайна сметка победата беше за тези, които са били млади и активни тогава. Много близо до тях, с около три процента разлика, все пак останаха 60 -те, може би най-вече поради засилващите се анархистки движения сега, които искаха още веднъж да хвърлят паветата на 1968-а.
Единствено националистите на Льо Пен директно щяха да заявят, че не признават изборите и възнамеряват да блокират всяко решение по този казус в Европарламента.
4
Испания, с дълъг опит в това да бъде нещастна посвоему, щеше да се справи по-лесно. Когато имаш гражданска война, преляла в режима на Франко, спокойно можеш да заскобиш половин век и да ти останат по-малко години за избор, което улеснява. А ако в началото на века махнеш и първите две-три десетилетия покрай испанския грип, мароканската война и диктата на генерал Де Ривера, ситуацията съвсем се опростяваше. Осемдесетте бяха блестящи години, лудите години, каза един мадридчанин в репортажите. След хладните, мрачни като приземни етажи десетилетия при Франко, изведнъж излизаш навън, слънцето грее, светът се е отворил и те чака да изживееш всичко, което си изпуснал, сексуалната и всички останали революции накуп.
От другата страна твърдяха, че никога не са живели толкова добре както през 90-те. Преходът след Франко вече е минал, нещата са се нагласили, икономиката е във възход. Парите бяха повече от работата, имаше бъдеще…
Нямах право да си отворя сметка, нито да имам шофьорска книжка, даже паспорт да си извадя без позволението на мъжа ми, крещеше една жена в дискусия, когато някакъв възрастен господин си позволи да каже, че при Франко е било спокойно, и намекна за испанското икономическо чудо през 60-те.
В крайна сметка Испания избра „отпушването“ на 80-те с Ла Мовида Мадриленя, Алмодовар, Маласаня… Първите цици в киното след Франко, къде с повод, къде без. Помня как, когато тези филми по-късно стигнаха до нас (да сме били на 17-18), се обзалагахме, че до втората минута ще има голи сцени, затова и обичахме испанското кино.