9
И така, не срещнах Гаустин нито на гробището, нито на Seilbahn-а до Цюрихберг. Престоят ми вървеше към края си, бяхме седнали на слънце в кафенето на „Рьомерхоф“ с една българка и бъбрехме необезпокоявани, ползвайки предимството на малкия език, спокойствието, че никой няма да те разбере, докато одумваш всичко. Коментирахме смело – от посетителите в кафенето и някои швейцарски странности до вечната тъга и несгода да си българин, тема, годна да запълни всяка неловка пауза в разговора. За българина оплакването е като хващането за времето на Албиона, винаги на място.
Та в този момент един достолепен, красиво остарял господин до нас, който отпиваше от кафето си, се обърна и с най-благия български глас (благ и български обикновено не се римуват) каза: Прощавайте, че по съседство ви подслушвам, но като чуя хубав български, не мога да изключа ушите си.
Има гласове, които веднага разказват история, беше емигрантски глас, от старата емиграция, удивително е как запазват българския си без акцент, само на места някои гласни бяха останали в 50-те и 60-те на езика, което му придаваше лека патина. Неловкостта ни на уловени в крачка бързо се разнесе, все пак не бяхме казали нищо за господина.
И тръгна онзи разговор между срещнали се случайно сънародници, моята роля беше по-скоро тази на ухото. Мина час, но какво е час за години отсъствие, нашата дама се извини и тръгна, ние се събрахме на една маса, имате ли малко търпение, само да довърша тази история и тръгваме, имах, разбира се. Когато разговорът започна, слънцето беше задрямало във витрините на кафенето и в часовника, който сочеше 3 следобед, после сенките на чашите се удължиха, нашите сенки също, хладината на смрачаването приближаваше, но без да бърза, даваше ни милостиво време за довършването на една история, дълга повече от петдесет години.
Беше човек с абсолютно точна мисъл, на места спираше, за да намери най-удачната дума. Не, сега превеждам от немски, почакайте малко, ще дойде, ето, това е думата… и продължаваше нататък. Син на забравен български писател и дипломат, с детство в навечерието на войната из посолствата на Европа. Знаех за баща му, което го зарадва, без да дава видим израз на това. После идва класическата българска история след 1944 г. – бащата уволнен, съден, минал през Белене, бит, уплашен, смачкан; апартаментът им конфискуван и даден на „правилен“ писател, а те със семейството пратени някъде в покрайнините на града.
Никога баща ми не каза дума за това какво му се е случило в лагера, никога, рече моят събеседник, нека го наричаме г-н С. Само веднъж, майка ми беше сварила картофи и се извини, че май са недоварени, а той отрони – няма нищо, ял съм ги и сурови, ровил съм като диво прасе в земята. И млъкна пак като човек, казал повече, отколкото трябва.
После и самият г-н С., както се полага, бил вкаран в затвора за 15 месеца, първо, като син на баща си и второ, за всеки случай след Унгарските събития. Сетне животът уж се закрепил, казал си, че няма да мисли за затвора, за ченгетата, които продължили да го следят, но една нощ, докато чакал последния трамвай, видял някаква абсолютно празна витрина и се втренчил в нея. Само една крушка на шнур висяла отгоре и хвърляла мижава светлина.
Крушка, шнур и празна витрина.
Не можел да отмести поглед. Чул като в просъница как трамваят спира със скърцане, изчаква малко, после затваря врати и си тръгва. Стоял и гледал светещата жичка на тази увиснала като обесена проста електрическа крушка. И тогава ми светна, каза той, това, дето винаги съм го криел и от мене си – трябва да се махам. Светна ми, повтори и се засмя. Беше 17 февруари 1966, бях на трийсет и три.
Оттук насетне всичко било подчинено на тази мисъл, имал план. Да смени работата си с такава, дето търсят работници за Източна Германия. Да се сбогува с всички, без те да разберат. Първо, с най-добрия приятел, после с жената, с която бил. Не се издал пред никого, дори вкъщи. Когато заминавал, баща му казал само, пази се, и го прегърнал по-дълго от обичайното. А майка му взела една купа с вода и я плиснала на стълбите, никога преди не го правела. Повече не се видели.