Според анализаторите високият процент поддръжници на завръщането в 50-те, което по всички социологически проучвания водеше в кампанията, се дължеше именно на подема на предишното десетилетие и на неудобството все пак да избереш войната. Но и сами по себе си 50-те бяха наистина силно десетилетие. Медиите припомняха как насред една разрушена, излизаща от войната Европа Швеция стоеше силна, с непокътнати ресурси и производство. Животът ставаше все по-уютен. Имахме хубава полуавтоматична пералня, телевизор за първи път и ей такъв хладилник… говореше по телевизията една жена, опитвайки да разтвори максимално ръцете си. Беше на около седемдесет, добре поддържана. И… тук камерата се местеше към мъжа до нея, жилав висок старец с червено лице, който добавяше към хладилника своето „Волво Амазон“, първия модел, 1957-а, черен със светлосив покрив, изпипана работа… И навираше в камерата черно-бяла снимка на двамата, снимани пред колата и ухилени до уши. Загледах се във волвото, приличаше на варшавата на баща ми, която пък беше точно копие на съветската „Победа“. Здравите, леко тромави коли на 50-те, стабилни като танкове и почти толкова харчещи.
Друг силен и незаобиколим коз за Движението на 50-те беше, разбира се, ИКЕА. Да, тогава ИКЕА издава първия си каталог, отваря първия си магазин и може би най-важното, залага на идеята да се отделят краката на масичката, за да се събере тя в багажника и да си я сглобиш вкъщи сам. Такива бяха 50-те – практични, здрави, евтини, малко сурови и семпли.
Големият им съперник обаче бяха седемдесетте. 1950-те, от една страна, или 1970-те, от друга, въпреки икономическите кризи, това беше залогът на шведския референдум. Имаше нещо по природа скандинавско в седемдесетте. През 70-те и 80-те години освен от Желязната завеса светът беше разделен на две по също толкова категоричен начин от въпроса, пред който се изправяше всеки мъж – Русата или Чернокосата (понякога червенокоса) от АББА. Поставен точно така, а не Агнета или Ани-Фрид (Фрида). Аз, с моите десет години, не бях сред целевата група, но тайно, като повечето мъже, харесвах русата. Също така обаче вече знаех, че това е банално и беше по-готино да харесваш чернокосата. Или поне така да казваш. Все едно, АББА бяха всичко северно, светло, шведско, танцуващо, лъщящо, бяло – на седемдесетте.
АББА или столът Поанг например, изобретение на ИКЕА през същото десетилетие, такива неща преобръщат времената, не брутният вътрешен продукт и износът на дървен материал и стомана. В крайна сметка въпреки кризите на 70-те и смяната на правителство, въпреки поскъпването на петрола и новата криза, въпреки всичко това танцуващата кралица на късните 70-те изпревари волвото от 1957-а с огромния хладилник и полуавтоматичната пералня. Романтиката вече не беше в хладилника, на хората им се танцуваше и една нова сантименталност се носеше над северните води. Така след референдума Швеция осъмна в новата 1977-а.
Не беше изненада, че и Дания в крайна сметка избра 70-те, макар и 90-те да бяха до последно в играта. Да, имаше нещо скандинавско в седемдесетте. Приличаха на онези новогодишни картички, поръсени с бяла захар наместо сняг, които тайно ближехме.
Защото през 70-те започнахме да изпитваме удоволствие от живота, така ми обясни една приятелка датчанка. Ами 60-те – попитах я, не започнаха ли удоволствията оттам? Тя помълча малко и каза: Прав си, само че ние още не знаехме какво да правим с тях. Забременях, без да искам, родих дете, бащата изчезна, оставих детето на майка ми и баща ми, отидох в Москва, нов живот, издържах една година, някакви Евтушенковци крещяха по стадионите, Ахмадулини, шестидесятники… Свестните им поети бяха в ъндърграунда, пияни, непубликувани, заточени, тъкмо ги открих, и ме арестуваха, после ме върнаха по канален ред в Дания. Общо взето, така свършиха 60-те, като младежки купон, в който тъкмо си се напил, станало ти е хубаво, и внезапно нахълтва милицията. Само махмурлукът остана. През 70-те вече знаех как да се оправям с удоволствията, всички вече знаехме как, и живяхме добре. Бъди сигурен, че всички ще гласуват за тях.
Е, не съвсем всички, но тя все пак позна.
6
…валя цяла вечер, събудих се от дъжда, лежах със затворени очи и слушах капките. Няма таван, само дебели едновремешни подпокривни греди. Лежах и слушах. Тялото и дъждът имат стар, отдавнашен разговор, който съм забравил. Има прост живот, живот в самота, от който съм отвикнал. Да ядеш хляб на дървена маса, да събереш трохите после и да ги хвърлиш на врабците. Да белиш бавно една ябълка с ножчето и да откриеш, че този жест повтаря точно жеста на баща ти, който повтаря жеста на дядо ти. Нито мястото е същото, нито времето, нито ръката. Но жестът помни. Да разгърнеш местния вестник Zuger Woche, да провериш прогнозата за времето, мислейки за току-що покълналия лук и една разцъфтяла череша в двора. Загрижен за свят, към който не принадлежиш. Към 5 се обади големият францискански часовник оттатък стената, не по-малко гласовит от камбаната. Станах, облякох се, седнах до прозореца, развиделяваше се, отворих томче с поезията на Транстрьомер, джобно издание, четох бавно и с наслада от друго време, затворих томчето и си помислих, ако държавите се върнат назад, в 70-те или 80-те, какво ще стане с поезията и романите, които още не са написани и предстоят. После се опитах да си спомня какво толкова велико съм прочел от последните няколко години, май за нищо няма да ми е жал.