7
Какво щеше да стане с референдума в някогашния Изток на Европа – тази част, пред която винаги стоеше определението „бивша“. Разбира се, всички се бяха разпръснали отдавна, точно като бивше семейство, което е било принудено да живее под един покрив, докато пораснат децата, и после всеки е драснал в различна посока. Ако не се мразеха, в най-добрия случай не изпитваха и никакво любопитство един към друг. Всеки искаше да отиде при онази (западна) любовница, която е мечтал, докато са делили общата социалистическа спалня.
Последната ми надежда за връщане в новата 1968-а след френския провал беше тъкмо в този (бивш) лагер. И разбира се, Чехия беше най-очакваното място за Държавата на 68-а. Да си на двайсет и нещо и да си по улиците на Париж или Прага, какво повече можеш да искаш. След вота на Франция в полза на 80-те половината от тази мечта загина. Париж беше изгубен, оставаше Прага.
Но както във Франция, онова, което изглеждаше добро отвън, не изглеждаше така отвътре. Легендата за 68-а звучеше хубаво, времето беше огладило ръбовете ѝ, Пражката пролет примамваше като райска градина, но без епизода с нахлуването на разгневения Бог. Нахлуването обаче беше факт, а Богът трещеше като руски танк и беше отмъстителен като „братска войска“, истински деус екс махина, брониран.
След Пражката пролет следваше опустошително лято и както винаги, когато животът се счупи, всичко си сменя мястото: тези, които са били на улицата, минават в студената сянка на онова лято и на всички лета после, а кротките си подават носа навън и са призовани да заемат местата им. Не сблъсъците, счупените витрини, изселените, пратените по затворите, битите и изнасилени, убитите даже, не това смазва, а тънкото, пронизващо усещане за безсмислие в някой последвал следобед, когато видиш хора да се смеят на улицата, да се събират, да правят деца в същата тази система, която теб вече те е изхвърлила задълго от живота. Историята може да си позволи да прецака 50-60 от своите години, тя има с хиляди, за нея това е секунда, но какво да прави тази муха – човекът, за когото същата тази историческа секунда е целият му живот. Заради тези последвали следобеди след 68-а, в Прага не пожелаха да изберат шейсетте.
И все пак в Чехия битката се водеше дълго между три възможни минали държави. Най-напред Първата република – златните 20-те… икономическо чудо… бум в културата… сред първите десет икономики в света… – припомняха медиите на движението. Ентусиазмът на една млада нация, на която всичко й се получава. После идваше държавата от другия край на века, Нежната революция от 1989-а. И накрая Пражката пролет от 1968-а, която, макар и трета сила, също в началото не беше за отписване. Коя държава да избереш, самите им имена съблазняваха – златната, нежната или пролетната? Зад 20-те надничаше един тип с мустачки, който щеше да си прибере Судетите и да превърне цъфтящата държава в протекторат. Зад Пражката пролет стоеше студеното руско лято, зад Нежната революция – последвалите разочарования на несбъднатите докрай мечти.
В крайна сметка страхът от това, което следва подир двайсетте, се оказа по-голям от страха за идващото след деветдесетте.
Великата битка на страховете. Така Нежната революция победи за втори път и Чехия се върна в 90-те.
Полша също имаше движение, теглещо към 20-те и залагащо на Втората полска република, но без особен успех. В крайна сметка нещата ясно вървяха към 80-те, с две фракции. Едните искаха връщане в самото начало на десетилетието, при съпротивата, раждането на „Солидарност“ през 1980-а. Привържениците настояваха, че трябва да се реанимира ентусиазмът оттогава, да се даде висок старт, напомняха как само за няколко месеца членската маса на първия в системата непартиен профсъюз стига 10 милиона членове. 10 000 000. Толкова години по-късно числото продължаваше да изглежда внушително.