Другата фракция обаче вадеше плашилото на Ярузелски от същото време, генерала с черните очила, с който и баба ми в България ме плашеше, лягай, че ще дойде оня с очилата. След 1980 г. следваше военно положение, репресии, затвори… Затова искаха да се започне начисто със самия край на десетилетието, с първите полусвободни избори, когато Валенса печели. Така или иначе фракцията на ранните 80-те взе надмощие. Стигна се дори дотам Полша да рестартира две години по-рано, за да се ознаменува и изборът на папа Йоан Павел Втори, знак Божи, от който беше тръгнало славното десетилетие после.
В крайна сметка почти всички страни от Източния блок (с две изключения, България и Румъния) избраха 1989-а като желано място за завръщане и рестарт. В това, разбира се, имаше както здрав разум, така и личен момент. Някъде там, в самия край на века, всички бяха, бяхме, за последен път млади. И тези от 50-те, които вярваха, че краят ще дойде и бяха дочакали този край, и младите от случилата се и неслучила се 68-а, които видяха в 89-а щастливо преобръщане на двете цифри. И накрая младите млади, двайсетгодишните през 1989-а, за които това беше първата революция, тук мога да говоря от първо лице. Най-сетне неслученото сякаш щеше да се случи, всичко предстоеше, всичко започваше, и то в самия край на века.
Ползвам правото на приписка, на свидетелско отклонение, защото бях там, скачах, виках, ревах и после рязко остарях в подмените на следващите години. Приписка и смешен плач по 90-те. Системата се сменяше пред очите ни и обещаваше един хубав живот, отворени граници, нови правила… И то в съвсем къси срокове, днес-утре. Помня как по площадите на 1989-а можеха да се чуят следните диалози: Абе, пичове, да не ви отчайвам, но сигурно трябва да минат поне година-две, преди нещата да влязат в ред, викаше един приятел, дали не беше К.? А може и три-четири, че и пет, плахо предположи друг. Леле, как му се нахвърлихме, само дето не го набихме, ууу, кой ще ти чака пет години бе, алоо, след три месеца почва сесията, аре стига с тия петилетки… По това време още имаше един неприкосновен запас от бъдеще и ние смело го разпределяхме. Абсолютно наивно, както се видя после.
Десетилетие по-късно, с нулевите години, този запас вече го нямаше, само дъното му светеше изцъклено срещу нас. Оттам някъде, от края на десетилетието и началото на другото, нещо се случи с времето, нещо превъртя, прещрака, запърпори, зацикли и спря.
8
Ако Скандинавието не можеше да реши кой от щастливите си периоди да избере, то Румъния се тресеше от колебание, но с обратен знак. Целият двайсети век – историческо лутане и зле стекли се обстоятелства, грешни избори на чий кон да се метнеш – на немския ли, на английския или руския. Изгубени територии и битки, обсади, кризи, вътрешни преврати. Дори революцията от 1989-а тук не беше нежна. Като че ли единствено в късните 60-те и ранните 70-те се отваряше за малко прозорец (и той щеше да бъде избран от немай-къде) – опит за независимост в един разделен свят. После прозорецът щеше рязко да се хлопне в мизерията на последвалото десетилетие, дългове, опразнени магазини и Секуритате.
Всички тези щастливи, преситени народи, французи, англичани… О, аз не съм оттук, аз имам зад гърба си векове от непрекъснато злочестие. Роден съм в нация, лишена от шансове. Щастието свършва във Виена; отвъд Виена започва Проклятието
Безпощадният Чоран.
И това описваше не само румънския случай.
Като че ли най-разпилян и неясен беше вотът в Австрия. Тук имаше най-голям брой негласували, а от гласувалите почти равен процент гласове получаваха няколко движения, самите те доста анемични. Споменът за онази шарена и многоезична империя от първото десетилетие на ХХ век, пренесен най-вече от литературата и сецесиона, бавно изстиваше като забравено на верандата кафе и поизсъхнало парче гараш. А и никак не свършваше по добър начин – убийства на ерцхерцози, Голямата война, разпадът и всичко останало… Австрия на Аншлуса събираше обезпокоителен процент, но също недостатъчен. Все още някакъв публичен срам, по-скоро навик, отколкото убеждение, витаеше наоколо. Австрия на 70-те и 80-те, това виновно удоволствие на Изтока и Запада, превърнала перманентния си неутралитет в перманентен източник на обезпечение, беше другото предпочитано парче от тортата на избирателите. И накрая идваха 90-те, когато тайното от предишните десетилетия вече можеше да стане явно – куфарчетата да се отворят, чековете да се осребрят, шпионите да си потърсят заработеното от двойните си работодатели.