Сетих се за малката стаичка на етажа на 40-те, където се видяхме последния път, това беше, така да се каже, късният му таен офис. Щеше да е еднакво страшно да го открия и да не го открия. Отворих боязливо вратата. На бюрото, до макетите на самолети, стоеше голям кафяв плик с моето име отгоре. Вътре имаше лист с неговия почерк и подпис, че всичко, свързано с клиниката и селищата за минало, остава временно под мое разпореждане, за неопределен срок. Имаше още нещо – жълт тефтер, формат 1/16, с меки корици, изписан наполовина, щях да го чета по-късно. И една открита черно-бяла пощенска карта с Мейн Роуз Рийдинг Руум на Нюйоркската библиотека, на гърба – два реда с почерка на Гаустин.
Трябва да ида до 1939-а, ще пиша, като стигна.
Прощавай, твой Г.
Типично в неговия стил. Зарязваш всичко с две изречения. (Трябва да призная, че се почувствах лично засегнат.) Никакви инструкции, никакво сърце, нищо. Всичките му проекти стигаха дотук. Искам да кажа, всичките му лудости. И моята собствена лудост, че бях част от тях, че се връзвах, че ги съчинявах с него. Просто е скочил в движение, от единия в другия век. Знаел го е още като се видяхме последния път, било е решено. Затова така втренчено ме погледна, като казах ще се срещнем в 6 преди войната.
Отишъл е да обезврежда бомбата на 39-а. Рано или късно щях да го последвам.
Какво да правя сега с няколко клиники и селища за минало, когато миналото е изпълзяло извън тях и вече официално се е настанило в градовете наоколо? Какво да правиш с Алцхаймер местата в Алцхаймер свят? Мислих няколко нощи над това. Как можа да стовари всичко на мен. Разбира се, клиниките трябваше да останат, пациентите имаха нужда от защитено минало. Още повече в хаоса от времена навън.
Част V.
ДИСКРЕТНИ ЧУДОВИЩА
И като излязоха бесовете от миналото, се вселиха в човека…
Гаустин, Жълтият тефтер
Не знам кой от двамата пише тази страница.[10]
1
Кутията беше отворена…
В началото, няколко месеца след като държавите бяха избрали щастливите си десетилетия, траеше относителен покой. Бумът на стари филми, албуми, винилови плочи, производство на грамофони беше видим. Някогашните списания и вестници възобновиха периодичността си, върнаха се телеграмите, пишещите машини, индигото… Хората бяха забравили с колко подробности е пълно миналото и сега щастливо откриваха неща, слизаха в мазето, вадеха стари предмети, почистваха ги, пребоядисваха, даваха за реставрация. Изваждаха колекциите си от марки, кибритени кутии, салфетки и грамофонни плочи. Кината бълваха стари филми, режисьорите получаваха поръчки за кавъри, ретро клубове за танци никнеха като гъби, по улиците все по-често можеха да се видят старите лади на Изток или опел рекорд на Запад, леката индустрия сменяше релсите…
Но имаше и неща, които с времето можеха да преобърнат колата. Понякога е по-трудно да забравиш, отколкото да си спомниш. Отказът например от мобилни телефони, интернет, социални мрежи… Някои го правеха на драго сърце, нали в това беше смисълът – да се забави, да се изхвърли… но те бяха твърде малък процент. Хероинът на виртуалното си беше свършил работата. Мнозина, дори тези от гласувалите за петдесетте или шейсетте, не искаха да се откажат. Империите на мобилните оператори и социалните мрежи също не бяха щастливи от възможния обрат, говореше се, че тайно наливат пари в бойкотирането на правилата.
От друга страна, назряваше бунтът на „изгубилите“ в референдума. Заложилите на 90-те например отказваха да следват безвремието на 70-те. Всеки си искаше десетилетието, за което е гласувал и което беше събудил в хода на кампанията. Анархизъм и центробежност се носеха над страните. Изведнъж онова, което трябваше да изглежда идилия, тръгна постепенно да се разпада… Недоволните започнаха да се отделят в свои селища и анклави, да отцепват малки територии и да ги заселват с различни времена. Локалното стана отново важно.