Ако непосветеният предприеме пътуване, може неочаквано и неотбелязано в никой пътеводител да попадне в друго време – източноевропейско село, което се е отделило в ранния социализъм, с кооперативи и стари трактори, градче с възрожденски къщи, където тече подготовка за въстание, или гора с вигвами, трабанти и източногермански индианци. Всякакви минали времена се търкаляха по улиците на континента, смесваха се и се случваха едновременно.
Старите пътеводители трябваше да се сменят с нови „времеводители“.
2
Светът се беше превърнал в отворена клиника за минало, сякаш стените бяха паднали. Дали Гаустин е предвиждал всичко това – този, който ме караше да затварям добре вратата на излизане, за да не смесвам времена…
Миналото тръгна като река, която излиза от коритото си и залива всичко наоколо, блъска се из тесните улички, наводнява приземните етажи, катери се по стените, избива прозорците и влиза в стаите, влачи със себе си клони, листа, удавени котки, афиши, шапки на улични музиканти, акордеони, снимки, вестници, сцени от филми, крак от маса, повтарящи се реплики, чужди следобеди, прескачащи плочи… Голямата приливна вълна на миналото.
Започваше да става ясно, че картата с новите държави на времето щеше да трае твърде кратко. Събудилите се от референдума демони нямаше как да се приберат обратно. Веднъж изпълзели, те щъкаха навсякъде, така както ги беше описал Хезиод – без глас, но съблазнителни…
Светът се връщаше към първоначалното си състояние на хаос, но не онзи първичен хаос, от който произлиза всичко, а хаоса на края, жестокото и хаотично изобилие на края, което щеше да удави наличното време с всичко живо в него…
Бесовете бяха пуснати…
3
Намерих двама по-млади и амбициозни лекари да движат клиниките. Запасих се с наръч книги, празни тефтери и моливи и се върнах в манастира на хълма, зад стените на седемнайсети век, току под камбанарията. От високото на манастира (и на седемнайсети век) можеше да се наблюдава по-добре докъде стига потопът на миналото, а и докато водите му дойдат дотук, щеше да мине време. Носех и жълтия тефтер, оставен ми от Гаустин, с всякакви наблюдения, нови и предстоящи диагнози (така ги беше кръстил), лични приписки и сякаш нарочно оставени празни места. Скоро започнах да ги запълвам. Първо отбелязвах неговите приписки с едно Г., а моите с две (Г. Г.), после спрях. Забелязах, че почерците ни бяха неотличими.
4
Възможно ли е това смесване на времена да идва само защото Бог връща лентата назад? Ние сме в несигурния спомен на един Бог, започнал да забравя. Да губи памет за онова, което е изрекъл в началото. При свят, направен от имена, забравянето им е естественият му край.
Бог не е мъртъв. Бог е забравил. Бог е дементен.
(Жълтият тефтер, Г.)
Онова, което не посмея да направя (или кажа), се превръща в Гаустин.
И все пак той е твърде радикален с това „Бог е дементен“. Бог само е започнал да забравя. Понякога смесва времена, бърка спомени, миналото не тече в една посока.
Какво ли е в главата на един бог, който държи всички истории на света. И случилите се, и неслучилите се. Всичките наши истории във всяка секунда на този свят.
(Жълтият тефтер, Г. Г.)
5
Не си спомням точно в кой момент той взе да става по-реален от мен. Хората четяха за Гаустин, интересуваха се, очакваха кога ще се появи отново, питаха защо се бави. Списанието, в което пусках периодично кратки истории за него, удвои хонорара ми. Виждах как Гаустин намига по шейсетарски – пич, половината трябва да е за мен. Ти нямаш нужда от нищо, отвръщах, нали съм те измислил. Така ли, вдигаше вежда той, все с това поло и кръглите очилца ли ще я караме, един светлосин понтиак или поне миникупър биха ми стояли добре.
Айде, чупката, виках, мога да ти отпусна една веспа и нищо повече.
С годините ми е все по-трудно да отсея кой кого пише. Или някой трети ни пише и двамата, без особено усърдие и постоянство. Понякога съм по-щастлив и по-добър, така ме пишат и аз хвърча, но още на следващия параграф подрязват крилата ми и се клатушкам като гълъб в прахта. Повтарям си, не забравяй, че си от другата страна на историята, не забравяй, че си от другата страна на историята… Ти я пишеш, не тя – теб. Почнеш ли да усещаш, че друг те пише, значи си взел-дал, бесовете са те превзели, дошло е онова, от което най-много се плашиш, мозъкът ти се опразва като хамбар през зимата. Не, още удържам положението… Още, струва ми се, затварям плътно вратите.