Аз съм този, който пише…
Докато пиша, знам кой съм, но спра ли, вече не съм толкова сигурен.
6
Всички радиостанции пускат музика и новини от минали десетилетия. Вече няма никакво значение какво се случва днес. Няма значение и кое десетилетие е било избрано на референдум, всеки живее в своето. Мислехме, че в миналото има ред като в семеен албум с подредени снимки – тук като деца, тук на завършването, тук съм войник, първата ми сватба, раждането на дъщеря ми… Нищо подобно.
Намерил съм една малка, полулегална радиостанция, която се опитва да предава новини от днес. Но и тя е принудена да излъчва миналото (в цялата му анархия).
7
Днес ми хрумна да си направя нещо за ядене, което не съм опитвал от детството си – яйце на вестник. Това е най-простата рецепта, която знам. Слагаш парче вестник на котлона и чукваш отгоре яйцето. Едно време проблемът беше, че нямаше яйца, сега няма вестници. Слава богу, намерих вестник, включих котлона, на по-слабо, и стаята се изпълни с миризма, която не бях усещал от 8-годишен. Миризма на яйце и напечена хартия, суха миризма. Спомних си как част от буквите се отпечатваха на белтъка. Също си припомних как вестникът тогава служеше за всичко. Дядо ми си увиваше сиренето в него и като седнехме на обед, можех да прочета заглавията върху бучката сирене.
Лете слагаха вестник по прозорците наместо щори, а и мухите да не цапат стъклата. Като споменах мухи, се сетих и за голата крушка, наплюта от тях, която висеше от тавана на село и от вестника баба ми правеше нещо като абажур, който бързо пожълтяваше и прегаряше.
Стана хубаво яйце на вестник.
8
Спах лошо, сънувах потоп и зверове, огньове… старозаветни сънища, общо взето, истински кошмар. На всичко отгоре цигарите ми са свършили, но не ми се излиза, имам достатъчно запас от тютюн. Трябва само да си намеря хартийки за свиване. Вестници вече няма, листовете на тефтера са доста плътни… имам една стара тетрадка с тънка, почти оризова хартия, още от 90-те, изписана със стари стихотворения, които и без това не ставаха…
9
Синдромът на Сляпата Вайша
Описан е случай на момиче, което с лявото си око вижда само в миналото, а с дясното – единствено онова, което има да става в бъдеще. Понякога границите между минало и бъдеще се свиват дотолкова, че с лявото око вижда как се скрива луната, а за дясното изгрява слънцето. Друг път границите се разбягват и пред лявото око се разстила земната твърд от първите дни, пуста и неустроена, а пред дясното – планетата от последните дни, опустошена и пак неустроена.
Синдромът на Сляпата Вайша, както ще стане известен после в науката, е характерен тъкмо с тази едновременност на минало и бъдеще, със способността (или проклятието) да виждаш света едновременно в неговото преди и след, никога в наличността му тук и сега. Различно е от синдрома на обитаващите миналото или на онези, които живеят само в бъдещето, и двойно по-тежко.
Клинична картина: Болезнено усещане за непринадлежност към никое време, резки прескоци между минало и бъдеще, фактическа слепота при нормално функциониращи зеници, опити за самонараняване и суицидно поведение. Близък до т.нар. синдром на непринадлежащите.
Страдащите не могат да излизат без придружител, защото улицата, по която вървят, още не съществува за едното им око, а за другото вече е магистрала с фучащи коли. Предвижда се удвояване на честотата на заболяване до година-две.
(Гаустин, „Нови и предстоящи диагнози“)
Понякога Г. наистина ме вбесява, дори няма да му изписвам цялото име. Вбесявал ме е и преди, странното е, че го прави и сега, когато го няма. Дори самият факт, че го няма, а се хили между редовете, е отвратителен. Вбесява ме безогледното присвояване. Цялото това развихряне и самозабрава на съчинения, откъде накъде. Чакай малко, аз съм те измислил, аз ще те… Достатъчно е само едно изречение, например: „Гаустин си отиде в първия ден на онзи септември…“, и край.
Цял живот някой злоупотребява с топлото ми югоизточно сърце.
10
Преди години, докато още пътувах, влязох на една неделна служба в доминиканската църква в Краков. Беше февруари, студено и мрачно, прехвърчаше сняг. Видях момиче с късо палто, седнало на стъпалата, родители с количка и две сополиви деца, притискащи се уплашено в тях, старец бездомник, клатещ ритмично брадата си като метроном, лица на хора в тревожност. Имах усещането, че същите лица и тела, същата сцена съм виждал някъде през 40-те (роден съм двайсет години след това). Какви ще са лицата на хората, като дойдат последните дни? Ще има ли някакъв знак по тези лица, или ще са същите като нашите?