От влака към ГДР слязъл на белградската гара за цигара и изчезнал в тълпата. Куфарът останал във влака. Баща му някога бил посланик в Белград, тук г-н С. бил прекарал първите години от детството си. И още помнеше как започнала войната – с една грама по дипломатическата поща на 1 септември 1939 г. Мислех си като дете, че така започват войните, с телеграма. Оттогава не обичам телеграмите, каза г-н С.
Когато пристигнал месеци по-късно в Швейцария, след много прехвърляния и перипетии, един приятел на баща му го посрещнал на днешния ден тук и г-н С. пил първото си кафе в Цюрих с него точно на това място. Било същото слънце. Оттогава идвал всяка година на тази дата.
А колебание, тъга, поне в началото?
Не, каза бързо, като готов отговор. Не, никога, никога. Имах любопитство към този свят, бях живял в него като дете, говорех езика му и в крайна сметка избягах от място, където бях 15 месеца в затвор, от затвор бягах.
По бързината, с която го казва, допускам, че не е спрял да мисли за това.
Разказа за един обяд с приятеля си Георги Марков в Лондон три дни преди да бъде убит. Явно още настръхваше при тази история.
Бях с кола и Джери искаше да тръгне с мен, имаше някаква работа в Германия, но можеше чак след три дни, а аз трябваше да се прибирам. Отидохме при неговия шеф в редакцията на Би Би Си да пита ще го пуснат ли по-рано. Казаха му, че трябва да си намери заместник, той махна с ръка и се отказа. Тръгнах сам, спрях за няколко дни в Германия, после към Цюрих, взех си вестника от гарата, разтворих и срещу мен – снимката на Джери, същия, с когото се прегърнахме преди седмица, мъртъв.
Разговорът мина на други теми, мракът вече беше паднал съвсем, моят събеседник се стресна, че е трябвало да се обади на жена си. И тогава, докато се разделяхме на вратата, изведнъж каза, знаете ли, има един наш сънародник тук, с когото се сприятелихме. И той като вас има ухо за минали работи. Помагам му, захванал се е с нещо, малка клиника за минало, така й казва…
Гаустин?, почти извиках.
Познавате ли го?, отвърна искрено изненадан г-н С.
Него никой не го познава, казах.
Така избра да ми се яви Гаустин този път, през една случайна среща с г-н С., емигрант от България, в кафене „Рьомерхоф“, Цюрих, един късен следобед.
Пазя си тефтера със записките след срещата ни с г-н С., бях нахвърлял набързо малка част от историите, чути този следобед. Мислех по-късно как той така бързо отрече тъгата по българското си минало. Записал съм, че явно, ако искаш да оцелееш там, на новото място, трябва да отрежеш миналото и да го хвърлиш на кучетата. (Аз не можех така.)
Да си безмилостен към миналото. Защото и миналото е безмилостно.
Този закърнял орган, апендикс някакъв, който иначе ще се възпалява с времето, ще дърпа и боли. Ако можеш без него, режи и се махай, ако не, по-добре си налягай парцалите. Дали това се е въртяло в главата му, докато е стоял в онази софийска нощ пред празната витрина с висящата гола крушка? Просветлението идва по различен начин. В края на тези нечетливи записки съм скицирал това…
Старият г-н С. живя дълго и по-късно щеше да прекара последните си дни в санаториума за минало, клиниката на Гаустин, за която самият беше помогнал. Отиде си щастлив, струва ми се, в един от любимите си спомени, който беше разказал още при първата ни среща. Стояхме до него с Гаустин, поиска препечена филия, беше на системи от месец и не можеше да яде, но миризмата беше достатъчна.
Дете е, баща му се връща, взел е хонорар за някакъв превод, накупил е от бакалията конфитюр и масло с всичките пари. След дни само на картофи му препича голяма филия бял хляб, маже хубаво с един пръст масло и конфитюр, смеят се и баща му, иначе строг, без глезотии човек, го вдига и качва на раменете си. Ходят така из стаята, спират по средата и малкият С. гледа от упор светещата жичка на крушката, до която стига с глава.
10
На следващия ден още сутринта бях на Хелиосщрасе, г-н С. ми даде адреса. Намерих прасковената сграда на западния бряг на езерото, отделена от другите къщи на хълма. Беше масивна и светла едновременно, на четири етажа с един пети, тавански, голяма обща тераса на втория етаж и по-малки балкони на останалите. Всички прозорци гледаха на югозапад, което правеше следобедите безкрайни и последните синкави отблясъци гнездяха в тях. А светлосините дървени крила на капандурите меко контрастираха с бледото прасковено на стените.
Цялата поляна отпред беше поръсена с незабравки, тук-там избухваха божури и едни големи червени макове. Но ситните незабравки синееха сред швейцарското зелено на тревата, сигурен съм, че има швейцарско зелено, чудя се как никой не го е патентовал. Дали имаше шега в това да засадиш незабравки пред геронтопсихиатричен център? Качих се на последния етаж, където беше клиниката на Гаустин, с платен за няколко години наем от г-н С., натиснах звънеца и самият Гаустин, в поло и големи кръгли очила, ми отвори вратата.