Един следобед, години по-късно, след пореден атентат някъде из Европа, стоях с часове в музея в Хага. Като в убежище от друго време. Беше пълно с хора, избягали от новините на деня. Момиче с пуловер и дънки стоеше пред „Момичето с перлената обеца“. Стоях на крачка от тях и не помръдвах. Лицата им – едни и същи. Значи времето е само дреха, обеца… Разпоредителят в залата приличаше на Вермеер.
11
Тефтерите ми са пълни с надраскани набързо лица. Лица на несъществуващи хора… И тук, в този тефтер. И във всички тефтери през годините… нямам идея кои са, не търся прилики…
Какво правиш?
Рисувам лица, които не съществуват.
Още не са родени или вече ги няма?
Още не са родени и вече ги няма.
Измислили са софтуер, който комбинира черти, проектира и произвежда непознати лица и те са абсолютно правдоподобни. Нито едно от тях не съществува, повтаряха в статията под всяка снимка. А аз непрекъснато имах чувството, че съм ги срещал някъде. Има нещо страховито в това да произвеждаш лица на несъществуващи хора, дори не мога да обясня какво точно.
12
Глад за лица. На 19 съм, граничар на българо-гръцката граница. Цяла година ще седя там, в ничията земя, където, ако видиш човешко лице, то трябва да бъде застреляно. Никой няма право да пресича. На заставата има още 12 войници и един командир – единствените лица, които са непрекъснато пред очите ти, сутрин, обед и вечер. И това дори не е затвор. Веднъж в месеца имаш право на един ден отпуск. Повечето ползват този ден, за да се наспят. Сънят е сред най-важните неща за войника, както и храната. Сексът е недостижима ценност. Ползвам този ден, за да стигна до близкия провинциален град, който с мъка наброява 3 хиляди души. Не познавам никого там. Ставам по тъмно, вървя няколко километра пеш, ако срещна каруца по пътя, я хващам на стоп, коли тук рядко минават. След два часа съм в града, тъкмо като отварят единственото кафене в центъра, сядам отвън, поръчвам нещо, лимонада или швепс, и гледам лица. Седя и гледам – лица на „цивилни хора“, както казвахме тогава. Невойнишки лица. Очите ми сами тръгват подир тях. Това е единственото, което ми носи удовлетворение и покой. Някъде в този свят, вън от тази гранична застава, има хора, които водят нормален живот. Струва ми се толкова далечен и се боя, че никога няма да се върна там „с непокътнати способности“, както пише в една книга, държа си я тайно в торбата с противогаза.
Успокояващото знание, че има различни човешки лица, и прииждащият страх, че твоето не е част от тях. Че то може би не съществува.
13
Наблюдавам света, затворен в стая от XVII век, с Wi-Fi от XXI век, пиша върху дървена маса на поне сто години и спя на креват с метални табли от XIX век. Опитвам се да проиграя миналото, което предстои. Паметта ми отслабва, умът ме напуска, онова, което измислям, ме гони по петите, настига ме и ме изпреварва. Прости ми, Боже на утопиите, времената се омесиха и вече не знаеш това, което разказваш, било ли е, или тепърва има да идва.
14
И започнаха масови удвоявания на било и небило…
Все по-детайлни, все по-близки до реалните събития, понякога по-реални от тях. И никой вече няма да различи кое е истина и кое – подобие… Едното ще преминава в другото и като се пролива кръв истинска, топла, човешка, хората ще ръкопляскат като в театър, а другаде червено багрило, извлечено от отровен цинобър, ще приемат за кръв и ще се озверяват твърде…
(Гаустин, „За смесването на времена“)
15
БУРГТЕАТЪР, 1925/2025
Пер Гинт, този северен Одисей, се завръща… Разразява се страшна буря, светкавици раздират небето, морето е побесняло, корабът всеки момент ще се разбие…
Изведнъж посред гръмотевиците на сцената се чуват револверни изстрели, дошли откъм самия салон. Една жена пищи в ложата на първи балкон. Куршумът е минал през дясната й буза, закачил е езика и е излязъл от другата страна. Зрителите от партера вдигат глава. И о, ужас – главата на мъж виси през парапета. Капки кръв попиват в роклите цвят пепел от рози на две ужасени момичета, чиито места са точно отдолу. Цялата зала се е изправила на крака. Няколко двойки излизат тичешком, става сбутване на изхода, другите не мърдат…
В този момент една дребна жена се появява в ложата с още димящ маузер, подава ръка на ранената, убитият вдига кървавото си лице и тримата се покланят учтиво на екзалтираната публика.