Искате ли да я сменим?, пита я момичето от щанда.
О, не, благодаря, така е по-лично, казва Ема и напуска местопрестъплението.
Ема! Ема, разбира се, Ема… Като Ема Бовари.
20
Отидох още тогава при един приятел невролог. Той и без това отдавна ме мислеше за хипохондрик.
Възможно е това да са временни защитни изключвания, стрес. Срещаш много хора, като прибавим и тези, дето измисляш…
(Той е прав, не съм се замислял, че всички щъкащи из книгите ми герои също трябва да ги държа в главата си, аз съм милостив и не убивам с лека ръка като други, което още повече затруднява удържането им.)
Разбира се, всички оглупяваме по малко, казва лекарят, тук-там прегарят неврони, някои връзки са дълбоко изгубени, макар че могат да изскочат неочаквано един ден. Но не точно в момента, когато ги търсим. Като със съня е – колкото повече си повтаряш вечер в леглото трябва да заспя, трябва да заспя, толкова по-малък е шансът. Почивай си повече…
Излизам от кабинета с онова усещане и чувство за вина, че ме мислят за измамник, за съчинител на собствените си паранои. Но как, по дяволите, се казваше този приятел невролог, чудя се само няколко метра по-късно и се връщам да прочета името от табелката на вратата му.
Пили сме, преди да се родим, от водите на Лета, както е писано, за да забравим напълно предишния си живот. Но защо понякога се будим посред нощ или ни връхлита внезапно просветление в три следобед, че това вече сме го живели и знаем какво ще се случи нататък. Появили са се неочаквани пукнатини. Пукнатини, от които струи светлината на миналото. А трябваше уж да сме забравили всичко.
И водите на Лета вече не са каквито бяха.
21
Не откривам сред митовете никакъв голям бог на паметта или поне бог на забравата. Такива, каквито има на любовта, огъня, отмъщението… Не откривам дори полубогове или нимфи. Цялата гръцка митология, която иначе гъмжи от божества, полубожества, кентаври, герои и какво ли още не, е забравила боговете на паметта и забравата. Да, има я Мнемозина, повече като майка на музите, има я и Лета, но те са винаги някак в сянка, полузабравени. Вероятно, когато митовете са се появили, светът е бил твърде млад, за да има спомени, твърде млад, за да почне да забравя… А и хората са умирали рано, преди старостта да опразни ума им.
В крайна сметка и писането идва, когато човек е усетил, че паметта не стига.
Ранните глинени плочки с клинопис от Месопотамия не пазят някаква мъдрост за тайната на света, както би следвало да очакваме, а съвсем практическа информация за броя овце в едно стадо или различните думи за „прасе“. Първите писмени паметници са били списъци. В началото (и в края) винаги стои списък.
22
Понеже нищо не се случва с живота ми тази година, преписвам ден по ден дневника си от миналата, беше ми казала една приятелка. На днешния 26 ноември преписвам случилото се от миналогодишния 26 ноември.
Нищо по-мрачно не съм чувал.
Дълго време аз самият си водех дневник, без да слагам датите, нито годината, отбелязвайки само дали е ден, или нощ, в един момент престанах и това да пиша.
Сега, когато все повече се разделям с паметта си, мисля, че е било голяма глупост, изгубил съм и малките опорни точки на годините и месеците. Припомням си някои неща, докато чета, но кога са се случили, преди година или преди 15, вече ми е трудно да възстановя. Други изобщо не помня, все едно са се случили на абсолютно непознат и са записани от ръката на друг.
Почеркът ми става по-нечетлив, по-ситен и остър, така пишех като дете.
Някои думи се изгубват още докато ги изписвам, просто се превръщат в безсмислица, сменят сричките си, главата отива отзад на опашката, като някакви митични животни, като скърпени набързо кентаври или метаморфозирали попови лъжички.
Молба – Ломба
Откъде всъщност тръгнах, какво исках да разкажа… Опитвам се да довърша една книга за оттеглянето на паметта и… Бързам да я завърша, преди да съм забравил за какво всъщност беше. Но ако всичко, което пиша, се сбъдва, трябва да бягам в друго лице.
23
Първо изчезнаха няколко думи. Той го превръщаше в игра, беше отдавна, бяха още студенти. Съобщи на жена си и на приятелите си кои са тези пет-шест чезнещи думи и като му потрябваше някоя от тях, те му ги подаваха – корниз, меркантилен, розмарин, конфронтация….
Един ден, може би защото се раздели с жена си и спря да се вижда с приятелите си, а думите се умножаваха, реши да ги записва. В началото беше достатъчна само страница, после лист, от двете страни. После още един, и още един… После си взе тефтер. Нарече го Кратък речник на забравеното. Имаше и раздел за имена на хора. Постепенно разделите се увеличаваха – появи се такъв за миризми, които му припомнят разни неща. После за звуци, на всичко отгоре оглушаваше. (Един лекар му каза, че загубата на слух и на памет са свързани, споделят една и съща стая в мозъка.)