Накрая се появи още един раздел в тефтера, може би най-важният – за това, което наистина се е случило с него, за да го различи от прочетеното в книгите и от онова, което сам беше съчинил.
Рано или късно всичко щеше да се омеси – случилото се, прочетеното и съчиненото щяха да прескачат и да си сменят местата, докато постепенно стихнат и избледнеят, но засега се опитваше да удържа границите. Години по-късно бившата му жена щеше да се нареди на една опашка за автографи и той нямаше да открие името й в главата си…
24
Най-зле беше с имената. А като му се налагаше да сменя езика, беше кошмар. Забравяше дори подходящата фраза, за да може да се извини и попита:
Sorry, your name escapes me… Sorry, your name…
Всяка сутрин вземаше празен лист и го изписваше на ръка с тези пет думи. Това му напомняше наказанието в училище, когато трябваше да напише 100 пъти сгрешена дума или дребно провинение, като „забравих си домашното“. Оттук дойде ранното откритие, че повторението променя смисъла, обезкостява и обезсмисля написаното. Повторено сто пъти, всичко (включително вината) се разпадаше на нищо незначещи срички.
Все едно, тези спомени сега му харесваха. Бяха от малкото останали и той се грижеше за тях като за любимо животно, викаше ги при себе си, галеше им ушите и им говореше.
Знаеше, че един ден ще стигне и до тази фраза:
Sorry, my name escapes me.
25
Чудеше се колко скоро ще дойде моментът, когато ще забрави и буквите. Само това нямаше да преживее. Беше се научил да пише твърде рано, на 4 или 5, което би трябвало да означава, че те ще си отидат последни. Представяше си ясно как се изнизват като малки животинки, като мравки или бръмбари, напускат тази тетрадка, напускат книгите в библиотеката му, пъплят, пресичат стаята и си отиват масово. Великото преселение на буквите. Ето го Щ-то, изнизва се като стоножка, Б-то само махва с ръка и изчезва с корема напред, О-то се изтъркулва като охранен торен бръмбар, Й-то повдига смешното си каскетче за сбогом, Ж-то подскача като жаба и изчезва през вратата. Отваря една книга напосоки, празна е, само едно малко „е“ тупва на земята и се изтъркулва зад парното.
Библиотека с празни, напуснати книги – без заглавия, без автор, без текст. Бели страници, табула раза. Умът на детето е табула раза и ние трябва да напишем всичко върху нея, казваше учителката му на тържеството за първи клас. Беше запомнил странното съчетание тъкмо защото не го разбираше. Сега умът му пак беше табула раза, само дето нищо повече не можеше да се запечата отгоре. Лентата е осветена.
26
Невронът (от старогръцки: nevron – влакно, нерв) е електрически възбудима клетка, която обработва и предава информация. Дендритите приемат сигналите на другите нервни клетки, а аксонът посредством хиляди разклонения прехвърля тези сигнали към другите неврони, които от своя страна… (Анатомия за 7. клас)
Това радостно (или тревожно) общение на неврони, това непрекъснато жужене. Просветвания, движение на йони, трептене на мембрани, аксони, невротрансмитери, обмен в синапсите, сигнали, прескачане на импулси, веселий на работата шум… И изведнъж, или не изведнъж, а постепенно, спират да си говорят едни с други, спират да си ходят на гости, да си разменят неща по съседски, брашно, сол, приказки, шумът стихва, всичко в работилницата замира, клеясва, лампите гаснат…
27
Един приятел разказваше как майка му и тъща му, жени на по 80, почти едновременно почнали да губят паметта си. Нямало как, трябвало да ги приберат и двете в апартамента си в София. И всяка сутрин се водел следният разговор:
Коя е госпожата, откъде собствено е?, питала едната.
Ами аз съм от това там, как беше, на морето. (Имената си те вече не помнели, нито имената на градовете си.)
Ах, така ли, и аз съм от морето, какво съвпадение. А какво правите тук?
Дошла съм на гости при сина. Той тука живее с жена си. И да видя внучето. А вие?
А, аз съм дошла при дъщерята. Тя тука живее с мъжа си. И аз при внучката.