И през войната са пеели птици. Въртя тази фраза в главата си, докато слушам „Квартет за края на времето“ от Месиен, писан и изсвирен за първи път през януари 1941 г. в лагер за френски военнопленници. Увеличил съм звука до последно. В началото на квартета Месиен е сложил онези думи от Апокалипсиса – за ангела, който обявява края на времето. Валял студен дъжд следобед, концертът бил на открито, но никой от 400-те лагерници и пазачи не си тръгнал. Необичайна комбинация от пиано, кларинет, цигулка и чело – такива били наличните музиканти сред пленниците… Първата част, Кристалната литургия, се отваря със събуждане на птиците, кларинетът в чудно соло имитира кос, а цигулката след него – славей, безкрайно, повторително, забравящо се, сладкогласно и тревожно в същото време, спокойно и напрегнато.
И през войната са пеели птици. В това е целият ужас… и утеха.
41
Докато Еклесиастът ни учи, че има време за всичко, време за това и време за онова, то изведнъж в последната глава на Книгата ни се обявява краят на времето. Това възвестява ангелът в Откровение, единият му крак в морето, другият на сушата, в ръцете му книга. Онази, която Йоан трябва да изяде. Когато казваме „изядох тази книга с кориците“, някъде трябва да се чува и ехо от онзи глас.
Вземи я и изяж, казва ангелът, подавайки книгата на Йоан, в корема ти ще бъде горчива, но в устата ти ще бъде сладка като мед. (Като млад и предан читател веднъж изядох една страница, вече не помня книгата, стихосбирка, струва ми се, те са с по-малко мастило. Беше горчива още в устата ми.)
И точно там ангелът обявява, че вече не ще има време. Толкоз. Не краят на света ни се възвестява, а краят на времето.
Ще се отворят клетките на дните и всички времена ще се съберат в едно.
…И Бог ще повика назад миналото.
42
…Целият ми живот е съшит от нечии чужди. И това, което сега живея, е друг живот, чий, не мога да знам. Чувствам се като чудовище, скърпено от различни времена. Седя в един чужд град с непрекъснати сирени на пожарни, сякаш е винаги в пламъци, прекарвам всичките си дни в библиотеката му, в хладната зала под едно нарисувано небе, обграден от енциклопедиите на света, червени корици и златни букви. Чета стари вестници и гледам лицата на хората. Боя се, че всеки момент ще се появи някой, ще се огледа и ще тръгне към мен…
Стоя в една библиотека, библиотеката на света. Всяка сутрин поръчвам броеве от един и същи ден на 1939-а. Всичко ми е познато, бил съм там, пил съм в една кръчма на 52-ра, валяли са ме дъждовете на онази есен. Вестникът е само врата. В дребното и незначителното, нали така беше, там се крие миналото с часовниковия му механизъм, който трябва да се обезвреди. Някъде там, между последните намаления за сезона и статията за противогазите в немските училища с голямата снимка на трета в „Ню Йорк Таймс“ (всички ученици от една гимназия строени пред нея, хванати за ръце и с нахлузени противогази, без лица). Ще видя предложенията на киносалоните и вечерните локали, ще поседя в бар „Чинцано“ на 37-а страница, ще си пусна новия радиоприемник „Емерсън“ без електрически жици и антени само за 19.95 долара, да чуя последните репортажи от чужбина, ще пренощувам в малките обяви за стаи под наем в Долен Манхатън и ще гледам лицата на хората, излезли надвечер в светските хроники. Нищо не бива да се пропуска, там е спусъкът, в една последна августовска вечер… Твой, Г.
Стоя на прозореца с писмото в ръка, подател и получател, чета и си мисля, че светът винаги е малко преди 1 септември, в края на лятото, с рекламите във вестника и далечния тътен на една току-що започваща война… Следобедът на света, в който сенките ни се удължават под чезнещото слънце, преди да падне вечерта.
43
Докато помниш, държиш миналото настрана. Като да си запалил огън насред нощна гора. Наоколо са наклякали демони и вълци, зверовете на миналото стесняват кръга, но още не смеят да прекрачат. Алегорията е проста. Докато огънят на паметта гори, ти си господарят. Почне ли да загасва, воят ще се усилва и зверовете ще идват все по-близо. Глутницата на миналото.
Колкото по-малко памет, толкова повече минало.
Малко преди края времената ще се смесят. Защото клетките са отворени, и всички ще изпълзят навън… Ако не са дните, в какво ще живеем, викаше един поет, как му беше името. А дни няма… Календарът се е саморазпуснал, има само един ден и една нощ и те се повтарят вечно…