Помня, за да държа миналото в миналото…
(Жълтият тефтер)
44
На 7 съм… На гости в друг град, има някакъв празник. Гъмжи от хора, стигам до кръста им, бутат се, настъпват ме, някой плюе отгоре ми люспи от слънчогледови семки, залепвам се за панталона на баща ми, после го пускам, спирам до едно стрелбище, но стигам само до тезгяха, не помня колко съм стоял там, обръщам се… баща ми и майка ми са изчезнали. Ами сега. Бащата извел Хензел и Гретел на разходка в непознатата гора и… когато се обърнали, него вече го нямало.
Хуквам из тълпата, викам, излизам от гъмжилото, късно следобед е, улиците на града са пълни, хората се прибират от работа. Спирам една жена на възрастта на майка ми, лельо, изгубих се, хълцам. Не помня нито името на улицата, нито номера на къщата, където сме отседнали. Знам само, че вратата е зелена… Ааа, ми те всички са зелени, лелиното, аз сега се връщам от работа, питай някой друг. Питам друга жена, мъжете изобщо не спирам, бързам, малкия, бързам, виж чичко милиционер някъде тук трябва да е, няма страшно… Съвсем се стъмнява, фучат коли, улиците се опразват, захладнява, никой не ме забелязва, теква ми кръв от носа… И изведнъж една ръка ме сграбчва, два свистящи шамара, акъла ни изкара… Спасен съм.
45
На 6 съм, брат ми е на 4, стоим по къси гащи и сандали, но с дълги коси като на бийтълси (аз Джон, той Пол) на селския площад, пред паметника на партизанин. Снимката е направена от баща ми минута преди да ни заведе (придружени от селския милиционер) до дядо Петре, който по заповед на кмета ще ни подстриже нула номер. Така ще стори и с баща ми, който пък освен дълга коса си е пуснал и мустак. В селото няма бръснарски салон. Дядо Петре ни слага на един пън до магарето, което пръхти наблизо. Гледам как косата ми пада на светли руси кичури, и дори не смея да се разрева като хората, страх ме е от милиционера. Може да забраняват и да се реве, щом ти забраняват да си с дълга коса…
Накрая тримата – баща ми, брат ми и аз, остригани като затворници, напръскани с евтин одеколон от дядо Петре, бързаме към вкъщи. Само да ревнете, казва през зъби баща ми, усетил, че ще надуем гайдите всеки момент.
Строубери фийлдс форевър…
46
Остарявам. Заточен все по-далеч от Рим на детството в далечните празни провинции на старостта, откъдето няма връщане. И Рим вече не отговаря на писмата ми.
Някъде миналото съществува като къща или улица, която си напуснал за малко, за пет минути, и си се озовал в непознат град. Пишат, че миналото било чужда страна. Глупости. Миналото ми е родина. Бъдещето е чужда страна, пълна с чужди лица, няма да стъпя там.
Оставете ме да се върна вкъщи… Майка ми каза да не закъснявам…
47
Трябва да съм на 3. Висок колкото розите в градината, стоя бос върху топлата пръст, държа майка си за ръката и гледам дълго една роза в упор. Това е единственото, което си спомням. Първото и последното.
48
Синдром на непринадлежащите
Никое време не ти принадлежи, никое място не е твое. Това, което търсиш, не търси теб, онова, което сънуваш, не те сънува. Знаеш, че нещо е било твое на друго място и в друго време, затова все прекосяваш минали стаи и дни. Но ако си на вярното място, времето е друго. Ако си във вярното време, мястото е различно.
Нелечимо.
Гаустин, „Нови и предстоящи диагнози“
ЕПИЛОГ
Романите и историите дават лъжлива утеха за ред и форма. Уж някой държи всички нишки на действието, знае реда и развръзката, коя сцена след коя идва. Истински смелата книга, смела и безутешна в същото време, би била тази, в която всички истории, случилите се и неслучилите се, плуват около нас в първородния хаос, викат и шептят, умоляват и се кискат, срещат се и се разминават в тъмното.
Краят на един роман е като края на света, добре е да се отлага.
Смъртта се е зачела и е забравила, а косата й ръждясва до нея. Би могло да е гравюра от Дюрер или детайл от Бош.
Никога не съм обичал краища, не помня края на нито една книга, на нито един филм, дали има такава диагноза – липса на памет за краища? И какво толкова има да му се помни на един (винаги предизвестен) край.
Помня само начала.
Помня как дълги години съм си лягал рано… Помня как на село докараха лед за първи път и баща ми ме заведе при циганина… забравил съм му името. Помня една страховита зимна виелица и свещта, която гореше у дома, свещта гореше… Помня една роза, която гледам лице в лице, висок колкото нея. Помня как кисна с мокър шинел в окопите на някаква война, пуша къси остри цигари. Седя в една от кръчмите на 52-ра улица, объркан и несигурен… Или привързвам сандалите и вдигам щита си, който грее на слънцето.