Последния път не тръгна ли за Ню Йорк през 1939-а, подхвърлих уж небрежно. Кога се върна?
След войната, отвърна невъзмутимо той.
И какво ще правим сега?
Стаи в различни времена. На първо време.
Стаи за минало? Звучи като заглавие.
Да, стаи за минало. Или клиника за минало. Или град… Оставаш ли?
Бях току-що разведен, с идея да се пробвам да живея от измисляне на истории. Падах си по шейсетте, хлътвах лесно във всякакво минало, имах си, разбира се, любими години. Нищо не ми пречеше да остана за малко, за няколко месеца, не повече. (Сетих се за Ханс Касторп и намерението му да остане само три седмици във Вълшебната планина…)
Гаустин държеше един от трите апартамента на последния етаж. Най-малкото помещение до входната врата, „слугинската стая“, както той я наричаше – и твърде вероятно тя да се е ползвала тъкмо така – беше сега неговият кабинет. Останалите три стаи от апартамента, както и коридорът, бяха в друго време. Отваряш вратата и попадаш директно в ХХ век, средата на 60-те. Антре с портманто, тъмнозелено, изкуствена кожа на баклавички. Имахме такова вкъщи. Трябва да кажа, че макар да съм роден в края на 60-те, ги помня ясно, от начало до край, и те са част от българското ми детство не по някакви мистични причини (макар да продължавам да вярвам, че спомените се наследяват по пряка линия – спомените на твоите родители стават твои собствени). Причината да ги имам в главата си е съвсем тривиална: просто 60-те, както и всичко останало у нас, се забавиха и дойдоха в България десетина години по-късно. Най-вероятно през 70-те.
На портмантото стоеше закачено късо бледозелено палто с двуредни дървени копчета. Помня как, като влязох първия път онази сутрин, се заковах пред него. Това беше палтото на майка ми. Сякаш сега ще се отвори вратата на хола, типичното релефно стъкло ще проблесне и тя ще застане там – млада, на двайсет и нещо, много по-млада от мен сега. Макар че когато майка ти се появи на 20, ти също автоматично се превръщаш в дете и в този момент на неловкост и радост се чудиш дали да я прегърнеш, или само да извикаш небрежно: мамо, прибрах се, отивам си в детската. Всичко това траеше секунда… или минута.
Добре дошъл в 60-те, каза Гаустин, който гледаше с едва прикрита усмивка моето вцепенение в антрето на десетилетието. Не исках още да излизам от преображението и свърнах веднага към детската. Две ъглови легла, покрити с жълто косместо покривало от изкуствена материя (викахме му ледека, сигурно някаква абревиатура), с кафява ракла между тях, двете легла се срещаха перпендикулярно при раклата. Погледнах Гаустин, той разбра, кимна одобрително и аз се хвърлих на леглото, както бях със сакото, обувките, с 50-годишното си тяло, и се приземих в тялото си на 8 сред гъделичкащите влакна на покривалото…
Тапетите, как съм забравил, тапетите бяха истинско откровение. Тези тук – със замък и зелени лиани, много подобни на онези в моята стая, бледозелени ромбове, увиващи се растения, само вместо замък имаше някаква закътана в дъното горска къща с малко езеро отпред. Стократно умножени зелени къщи със зелени езера. Докато заспивах, се пренасях в къщата от тапета, а сутринта рязко ме изритваше в панелния апартамент с неприятното звънене на будилника. Погледнах към бюрото, да, будилникът беше там, не същият, по-… как да кажа, по-шарен и западен, с Мики Маус на циферблата.
И тук започваха разликите. Момчето, което не бях аз, имаше цяла колекция от онези малки блестящи колички цвят „метализе“, така му викахме, като на истинските коли. С отварящи се врати, с истински малки гумени колела. От форд мустанг през порше, бугати, опели и мерцедеси, дори един малък метален ролс ройс… Знаех наизуст всички тези модели, знаех колко километра в час вдигат, най-важното за нас, за колко секунди ускоряват до 100 км/ч и пр. Имах същата колекция, само че на картинки от дъвки. Станах от леглото и взех в ръка една от количките, отварях и затварях вратите с показалеца си, плъзгах я по бюрото. Един мой съученик имаше такава количка, донесена от баща му тираджията (о, колко важно беше да имаш баща или чичо, който кара тир, ходил е до онази неясна държава Чужбина и донася оттам истински дънки „Левис“, твърди и ръбести шоколади „Тоблерон“, които никога не харесах, пеещи и светкащи венециански гондоли, ползвани като нощни лампи, Акропола като пепелник и така нататък). Плюс стар брой от онова списание „Некерман“, всъщност немски каталог за стоки, които така или иначе никога няма да притежаваш, така че то губеше автоматически търговския си характер и се превръщаше в чиста естетика. И еротика, бих добавил от тогавашната си висота на десетгодишен, особено в секцията за дамско бельо. Няма да забравя как това списание стоеше на кръглата мраморна масичка в хола на съученика ми, до телефона, някога телефонът беше мебел. Но не той, а „Некерман“-ът беше истинското съкровище. Знаеш, че никога няма да имаш всички тези лъскави неща от каталога, но те съществуват някъде и съществува светът, в който те съществуват.