Саманта го изгледа на кръв.
— Защо?
Брандос долови в гласа й нарастващ гняв и разбра, че трябва да й каже.
— Става дума за брата на Амиранта.
Тя премигна, после попита:
— Беласко?
Той кимна.
— Ще ти приготвя багажа — каза Саманта. — И ще ви сложа храна за пътя до града. После ще си купите още.
Внезапната промяна на поведението й бе напълно обяснима. Саманта беше чувала неведнъж тази история и знаеше, че Беласко е могъщ магьосник, със сигурност най-малкото равен на Амиранта, и че се опитва да го убие още отпреди двамата с Брандос да са се родили.
2.
Непреклонен рицар
Сандрина седеше неподвижно.
Беше се съсредоточила върху на пръв поглед невъзможната задача да не мисли за нищо. Вече седем години упражняваше този ритуал всеки път, когато имаше подходящи условия, ала нито веднъж досега не бе успяла да постигне пълно прекъсване на вътрешния монолог, каквато беше целта на Шатарския ритуал.
Въпреки че очите й бяха затворени, тя можеше да опише стаята, в която беше, с най-големи подробности. И тъкмо това бе проблемът. Умът й искаше да е активен, а не да се рее бездейно. Тя потисна желанието си да въздъхне.
В най-добрите дни в Храма бе успявала да постигне нещо пределно близко до нищото — или поне след приключване на ритуала нямаше спомен за някаква мисъл и се чувстваше напълно отпусната. Но въпреки това не беше убедена, че липсата на спомени и пълното отсъствие на мисли са едно и също. Тревогите й бяха обект на забавление за отец-епископ Крийган и дори тази мисъл бе още едно напомняне, че днес е доста далеч от надеждата да постигне реещо се съзнание.
Все още помнеше точното разположение на всеки предмет в стаята. Без да отваря очи, можеше да си припомни всяка подробност, способността й да ги запаметява бе вродено умение, усъвършенствано, откакто бе постъпила в ордена Щит на слабите. Клетвата, която даде, изискваше от нея да пази тези, които не могат да се пазят сами. Често нямаше достатъчно време, за да се прецени справедливостта на молбата за помощ, нито да се определи кой е прав и кой крив в спора, така че се налагаше да разчита на бързо решение за това на чия страна да се намеси. В такива моменти вниманието към детайла й помагаше, ако не друго, то да не влоши още повече създаденото положение, дори ако не успее да го подобри.
Миризмата на овехтелите с годините дървени стени и под и едва доловимият аромат на лак, използван от време на време, за да ги освежи, й действаха хипнотизиращо, събуждаха спомени за посещения в един или друг храм. Чуваше тихото свистене на пара от водата, изсипвана от младите клисари върху нагорещените камъни, и долавяше безшумните им движения из помещението. Те внасяха огромни тежки пълни с вода котли, опитваха се да ги поставят без звук на пода, а сетне ги обръщаха върху камъните, за да изпълнят помещението с пара. Спомняше си дните, когато и тя бе клисарка и трябваше да носи вода в подобни помещения и да внимава да не обезпокои монасите, свещениците, а понякога и някой рицар като нея. Това бе първата й стъпка на пътя към служба на Богинята. Поне десетина мъже и жени седяха мълчаливо в тези помещения, сгънали дрехите си прилежно на пейките отзад, а от нея се изискваше да осигурява спокойствие в стаята. По онова време не можеше да повярва, че съществува по-тежка задача от тази, но сега знаеше, че задачата на клисарите е доста лесна и че пред истинското предизвикателство са изправени тези, които се опитват да постигнат реещо се съзнание.
Усети, че по гърба й се стичат капки пот, и едва се сдържа да не посегне и да се почеше. Искаше й се умът й да се откъсне по някакъв начин от сетивата. Седнала с кръстосани крака, затворени очи и ръце, положени с длани нагоре върху коленете, тя би трябвало да е изолирана напълно от всичко наоколо, ала хлъзгащата се по гърба й капка й се стори почти като нечие докосване. Ядът й, че бе позволила да се разсее, бе началото на поредица емоции, които познаваше добре. Скоро щеше да е толкова далече от надеждата за реещо се съзнание, колкото ако беше в обятията на любовник или участваше в битка. За миг й стана смешно, защото всъщност при тези два случая щеше да е дори по-близо. Сякаш други части на ума й вземаха връх, когато се сражаваше или се любеше, а вечно подлагащата на самокритичност част на ума й се свиваше в някое далечно ъгълче.
Подобно на всички останали членове на ордена Сандрина можеше по всяко време да посещава всеки от храмовете на Дала, главната богиня на ордена Щит на слабите. Като член на един действащ орден тя отиваше там, където я прати Богинята, най-често, за да осигури защита на някое малко селце, изолирано абатство или пътуващ керван. Участваше в спорове и се стараеше да осигурява равновесие, но бе достатъчно добре подготвена да налага справедливостта със сила, ако възникне подобна необходимост.