— Какви са заповедите ви, отче-епископе?
Той смръщи вежди.
— Какво, приключихме ли с размяната на любезности? Добре тогава, щом питаш. Какво знаеш за Върховете на Куор?
Сандрина помисли за миг преди да отговори. Ала отец-епископът едва ли разполагаше с излишно време, за да се опитва да го впечатли, така че накрая тя каза:
— Предполагам, много по-малко, отколкото ще ми кажете вие.
Той се засмя.
— Ти какво знаеш?
— Район на Кеш, на юг от Ролдем, изолиран и рядко заселен. Говори се, че от време на време там се отбивали контрабандисти, за да избегнат митническите кораби на Ролдем и Кеш, но това е почти всичко, което ми е известно.
— Там живее една раса, куор. От нея произхожда и името на района. Те на свой ред са защитавани, ако това наистина е правилният термин, от елфи. — Сандрина вдигна изненадано вежди. Доколкото й беше известно, елфи се срещаха само в северните земи на Крудий.
— Всъщност и за нас това е почти цялата информация. Ето защо решихме да пратим там наш човек.
— Мен ли, отче-епископе?
— Да — отвърна той. — Има едно селце на източния склон на полуострова, Акракон. Обитателите му са потомци на едно от най-непокорните племена в района, но отдавна са станали поданици на Кеш. Сега вече не създават проблеми, ала от известно време са тероризирани от мародерстващи пирати. Тонът на отец-епископа се промени. — Получаваме съобщения за тези пирати от близо десет години. Нямаме представа кои са и защо си правят труда да безпокоят крайбрежните селища… Той сви рамене. — Знаем само, че носят черни кърпи на главите, черни шапки и така нататък. Но откъде са се взели и на кого служат? Той отново повдигна рамене. — Бъди предпазлива, Сандрина, понякога в екипажите има магьосници. В първия доклад се споменаваше и демон.
Тя кимна. Сега вече разбираше защо изборът му се е спрял на нея. През кратката си служба в ордена вече няколко пъти се беше сблъсквала с демони.
— Тъй като Кешийският имперски двор си има много по-сериозни грижи, прехвърлиха задачата да разследваме този случай на нас.
— И ако междувременно успея да науча повече за планинските обитатели, тези куори, толкова по-добре?
— Толкова по-добре — повтори той. — Но внимавай, защото има още едно усложнение.
— Винаги има усложнения.
— Доста могъщи люде проявяват интерес към куорите и елфите, които ги закрилят, хора с влияние и богатства, при това от много висока трибуна. — Той се облегна назад. — Говоря за магьосниците.
Не беше необходимо да пита кого има предвид. Магьосниците от Звезден пристан открай време будеха подозренията на монасите от Храма на Кралството и Кеш. Магията бе занимание за богове и се възлагаше на техните простосмъртни служители само ако трябваше да вършат божия работа. На магьосниците се гледаше като на приемници на сила, отредена само за неколцина избрани, и като такива те в най-добрия случай бяха подозрителни, а в най-лошия — врагове. Мнозина магьосници биваха примамвани от Тъмното изкуство, някои от тях дори осъждани на смърт от водачите на Храма заради минали прегрешения.
През годините Сандрина бе срещала няколко магьосници, почти всички срещи завършваха неприятно за нея, дори по-безобидните пак й създаваха затруднения. Тъжна и общоизвестна истина бе, че и най-пропадналите магьосници намираха обяснение за своето поведение. Тя си спомняше един особено неприятен инцидент с група некроманти, трима маниаци, толкова обсебени от лудостта си, че се наложи да се намесва светият рицар, за да ги прати на оня свят. Все още носеше белег на лявото си бедро, който да й напомня, че някои хора не се вслушват в гласа на разума. Един от магьосниците бе хвърлил по нея черна магична мълния, преди да умре, и макар първоначалното обгаряне да не изглеждаше сериозно, раната отказваше да се затвори и през следващите дни загнои. Храмовите лечители положиха немалки усилия, за да спасят Сандрина от загуба на крака, и тя прекара на легло повече от месец.
— Отче-епископе, обещавам да съм нащрек за намесата на магьосници.
— Посети ли вече върховната жрица?
Сандрина се усмихна. Колкото и посветени на делото си да бяха служителите на ордена, винаги се намесваше и политика.
— Ако не ме бяхте повикали от медитацията, досега да съм го направила, отче-епископе.
Крийган си позволи състрадателна усмивка.
— Ах, и аз какъв съм, да се намеся тъкмо когато не бива.
— Проблемът, както виждам, съвсем не е от днес, отче-епископе.