— Време е да тръгвам, върховна господарке. Благодаря ви за времето, което ми отделихте.
Остана права в очакване да получи официално разрешение и след един сконфузен миг възрастната жена склони глава в знак на съгласие. Ако беше само послушница или дори жрица, Сандрина щеше да чака, докато я освободят, но не и като рицар. Докато приближаваше вратата, върховната жрица произнесе зад нея:
— Жалко, наистина.
Сандрина се поколеба, после се обърна.
— Кое е жалко, върховна господарке?
— Не мога да не съжалявам, че въпреки службата ти на Богинята на настоящото ти поприще не остана тук, за да продължиш по истинския път.
На Сандрина мигом й хрумнаха поне десетина подходящи отговора, повечето неучтиви и дразнещи, но брат Матиас я бе учил да помисля, преди да отговори.
— Винаги съм търсила пътя, предназначен за мен, върховна господарке, и всеки ден се моля Богинята да ме запази на него.
И без повече думи се обърна и излезе, Докато вървеше по дългия коридор, й се дощя да удари нещо — някой бандит или войнстващ таласъм. Тъй като нямаше подходящи обекти обаче реши, че е най-добре да иде да се упражнява, за да провери с каква бързина ще успее да превърне на трески дебела талпа.
Стоеше задъхана, след като близо час бе изкарвала яда си на талпата. Дясната ръка я болеше от ударите по дървената жертва. Подобно на всички останали членове на ордена Сандрина използваше за оръжие боздуган. Традицията да не се прилагат заострени оръжия датираше от много отдавна и никой не помнеше как е възникнала, но се смяташе за неразделна част от учението на ордена за постигане на равновесие. Тези, които оказваха съпротива, получаваха всички възможности да се откажат и предадат, та дори ако това трябва да стане чрез собствената им смърт. Острите оръжия проливат кръв, която не може да бъде върната обратно. Сандрина неведнъж се бе питала дали вдъхновителят на тази идея е имал представа какви поражения на тялото може да нанесе един боздуган в опитни ръце. Строшеният череп е не по-малко смъртоносен от кървенето от прободна рана, нали така.
Към нея се приближи момиче с дрехи на паж, вероятно нечий скуайър в ордена. Беше доста хубава и за миг Сандрина се зачуди дали не е от личната свита на отец-епископа. После кимна и я погледна въпросително:
— Сестро?
Младата жена й подаде дървена кутийка.
— Отец-епископът нареди да ви предам това. Каза, че ще разберете.
Сандрина се засмя. Момичето наистина бе от свитата му.
Девойката изглеждаше смутена и Сандрина подхвърли:
— Извинявай, хрумна ми една глупава мисъл. За Непреклонен рицар ли се обучаваш?
Момичето поклати глава.
— Аз съм писарка и чиновничка. Служа в библиотеката на храма.
— Аха — каза Сандрина. Отец-епископът я бе поставил там, за да шпионира кой идва и кога си тръгва, както и да наглежда безбройните скъпоценни издания и свитъци в библиотеката. Тя взе кутийката. — Благодаря.
Докато изпровождаше с поглед стройната девойка, се зачуди каква ли е историята на нейния живот, преди да дойде тук, дали е имала любящ баща и майка, която мечтае за внуци? Или е избягала от суровия и безразличен свят? Поклати глава, за да прогони тези безсмислени разсъждения, и отвори кутийката.
Вътре имаше матовобял камък с обикновен метален обков, окачен на кожена каишка. Тя въздъхна. Беше Портал на душата. Преди да поеме на път, за да изпълни възложената й задача, щеше да бъде подложена на доста продължителен и изнурителен сеанс при един от най-могъщите братя от ордена, който щеше да подготви камъка така, че ако загине, духът й да бъде призован в храма и подложен на разпит от онези, които могат да разговарят с починалите. С достатъчно силна магия биха могли дори да я възкресят. Този акт бе най-могъщата магия, която прилагаха, изключително рядък и невероятно труден за осъществяване. Тя се зачуди дали ако наистина бъде възкресена, с нея ще се върнат и белезите й, особено онзи на бедрото, който я сърбеше в най-неподходящи моменти. После отново се втренчи в камъка.
Щом й го даваха, значи задачата, която й възлагаха, беше много важна. Толкова важна, че дори и да не оцелее, това, което открие, трябва да бъде докладвано, даже ако се наложи да бъде измъкнато от нейния призрак, който щеше да бъде задържан няколко часа, преди да го оставят да продължи към Залата на Лимс-Крагма. Или ако необходимостта е още по-голяма и ако Лимс-Крагма благоволи, дори съвсем да избегне смъртта.