Намери за доста странно, че макар да не се бе променил физически, има усещането, че се е освободил от дрехи, които са му били твърде малки. Позволи си няколко секунди да се разкърши, а после произнесе лаконичното заклинание, задействащо кристала.
Чу се пукот, последван от свистене на въздуха, и след това над земята се оформи порталът: висок дванайсет стъпки и широк девет — сив овал от нищо. Миг по-късно пътникът пристъпи в портала и изчезна.
Спотаен сред дърветата, един неподвижен мъж проследи минаването на непознатия през портала.
Мъжът се бе озовал в долината по странни стечения на обстоятелствата, тъй като никой не живееше тук след Войната на разлома, но пък ловните пътеки покрай северните склонове осигуряваха по-бърз достъп до мястото, накъдето бе тръгнал, отколкото много по-често използваните пътища из лесовете Зеленото лоно на юг. Освен това самотата и опасностите не го безпокояха и бяха по-маловажни от бързото придвижване. Сред расите на смъртните единствено елфите притежаваха по-добри умения да се прокрадват из горите от наталските рейнджъри.
Мъжът беше висок и слаб, с обгоряла от слънцето кожа, а кестенявите му коси на места бяха изрусели до бяло. Тъмните му очи, високите скули и правият му нос му придаваха ястребов изглед. Само когато се усмихваше, лицето му не изглеждаше тъй мрачно и страховито — но той се усмихваше рядко, само в дома си или сред приятели.
Рейнджър Алистан от Натал изпълняваше поръчка на едно търговско сдружение на Свободните градове по споразумение с графа на Каре. В момента носеше документи, които и двете страни смятаха за важни. Потъмнялото му от слънцето лице бе съсредоточено, черните му очи бяха присвити, сякаш се опитваше да различи всяка подробност. Слепоочията му все още не бяха посребрели, макар вече да не беше млад. Бе прекарал целия си живот в служба на народа си, уповавайки се на уменията си да остава незабелязан, да действа бързо и да върти сабята.
Беше се натъкнал на следите на странния пътник, оставени нехайно в размекнатата почва, само преди час. Отначало не се заинтересува особено от него, сметна го за странстващ магьосник, сигурно заради тежката тояга, но въпреки това го проследи. Всъщност интересът му към непознатия, навъртащ се в пущинаците недалеч от Сивите кули, се пробуди не докато го гледаше, а когато откъсна очи от него.
Защото не можа да си спомни как изглежда. Дали наметалото му бе сиво, или бяло? Дали бе нисък, или висок? Всеки път, когато отместваше очи от непознатия, изпадаше в същото недоумение. Бе сигурен, че пътникът е магьосник и че използва дегизировка, за да скрие истинската си същност. За негова изненада се оказа по-лесно да върви по дирите на непознатия, отколкото да следи самия него. В този човек имаше нещо, което непрестанно го подтикваше да отклони вниманието си от него и да се захване с прекъснатата работа, така че трябваше да си наложи с усилие на волята да го проследи.
А после стана свидетел на преобразяването.
В този момент всяка подробност от истинския външен вид на съществото се запечата в съзнанието му. И веднага щом чудатото отпътуване на непознатия от този свят приключи, рейнджърът си даде сметка, че вече има много по-важна задача. Предишния път, когато подобни създания бяха навестявали тази долина, бе последвала дванайсетгодишна кървава война. И ако се съдеше по външния вид на съществото, това бе на път да се повтори.
За Алистан сцената беше сякаш незабележим човечец се е преобразил във възможно най-високия елф. Съжали, че не го бе огледал по-подробно, но той бе изчезнал твърде бързо.
Все пак, доколкото можа да го разгледа, съществото бе с височина почти седем стъпки, с широки рамене и изненадващо тесен кръст. Краката му бяха като на елф, ала по-мускулести. Покрита с рисунки лента придържаше червената му коса над челото, останалото се спускаше свободно към раменете. Ала от всичко най-изненадваща беше тъкмо тази червена коса — тя не напомняше с нищо естествения червеникавокафяв цвят, нито оранжевите кичури, които понякога се срещаха при хора и елфи, а бе с яркоален оттенък. Веждите му бяха в същия цвят и изглежда ги бе намазал с восък, защото стърчаха нагоре и лъщяха. Приличаха на антени на пеперуда.
Алистан се огледа да не би наблизо да има и други същества, макар че се съмняваше — долината бе останала незаселена за цяло столетие, откакто бе приключила Войната на разлома. Тъмните елфи, живели някога тук, сега се чувстваха по-спокойни далече на север и до днес Алистан бе виждал само веднъж следи от човек. Или елф — не беше сигурен.