Продължаваше да обмисля видяното, докато вървеше по планинските пътеки. Подобно на другите елфи, които познаваше, непознатият бе показал забележителна грациозност на движенията, докато пристъпваше в портала. Но за разлика от тях бе вървял из гората тежко, сякаш никога не го бяха учили да се прокрадва безшумно или пък не държеше на това. Нито един дори най-посредствен в подготовката си елф не би оставил след себе си толкова дълбоки и лесни за намиране следи.
Имаше и още нещо в това същество. Алистан бе успял да мерне лицето му само за миг, но и това бе достатъчно, за да запомни очите му. Бяха хлътнали в орбитите и толкова бледосини, че приличаха на ясно зимно небе. Някаква неприязън се излъчваше от лицето, освен това. Алистан не би могъл да обясни какво го кара да мисли така, но беше сигурен, че непознатият не е мидкемийски елф, а нещо различно. Съществото несъмнено бе достатъчно умно, за да използва магия, с чиято помощ да се представя за човек, нещо, което не би било лесно не само за обикновен магьосник, а и за истинските познавачи, великите дракони. Това елфоподобно създание не само беше някакъв вид магьосник, но със сигурност бе доста могъщ.
Алистан бе озадачен и от облеклото му. Съществото носеше изящен златен обръч с голям шлифован рубин на челото. Елфите също носеха украшения, но само по време на празненства, иначе се задоволяваха с обикновени венци и амулети.
Освен това, разбира се, правеха впечатление и самите одежди.
Този „елф“ имаше дрехи от фин плат и обръчът на челото му бе дело на истински майстор. Въпреки едрото си мускулесто тяло той не се държеше със самоувереността на воин или скаут и ако се вземеше предвид дегизировката, май предпочиташе по-скоро да остане незабелязан, отколкото да търси конфликт. Алистан не се съмняваше, че е магьосник, но дрехите и илюзията, с която се прикриваше, го отличаваха категорично от Тъкачите на заклинания в Елвандар или маговете учени от Елдар. Тяхното магьосничество бе колкото дело на природата, толкова и на ума и волята, а заклинанията на това същество сякаш се носеха на раменете като наметка и приличаха на тъмното човешко изкуство.
Странният елф очевидно се родееше по-скоро с хората, обичащи материалното великолепие, тъй като дрехите му бяха изработени от блестящи тъкани — перленобял сатен или може би коприна, поръбени с алени и яркосини нишки. Дъбовата тояга пък за един кратък миг се бе проявила като магично изделие — на върха й беше блеснала сфера, сияйна като слънцето. Алистан бе сигурен, че никой никога не е срещал такъв елф.
Ускори крачка. След като приключеше със задачата си в Каре, вместо да се върне в Бордон, трябваше да избърза при джуджетата от Сивите кули, в селцето Калдара, и да се посъветва с тях. Те разбираха много повече от делата на елфите, отколкото всеки друг в Елвандар, а срещата с този странен елф се бе състояла на техните граници. Може би джуджетата знаеха, че тъдява се навъртат такива елфи, макар че ако трябваше да се уповава на трийсетгодишния си опит из горите и планините, Алистан бе сигурен, че никой в Свободните градове или в Островното кралство не би харесал отговора.
Демоните се нахвърляха върху барикадата с неистови гневни ревове. Дъжд от стрели се сипеше върху тях, поваляше ги с десетки, докато се опитваха да прехвърлят барикадата, като използваха за прикритие телата на падналите си другари.
Ундалин, лорд-регент на Клановете на Седемте звезди, посочи приближаващата се отдясно вълна чудовища, които почти бяха изкатерили барикадата, и се провикна:
— Там! Катран!
Двама магьосници чакаха наблизо, достатъчно далече от бойното поле, за да са в относителна безопасност и заобиколени от десетина лъконосци, готови да свалят всеки прилеп, който връхлети върху тях. Огромен казан с врящ катран чакаше на жаравата зад тях и двамата магьосници се приготвиха да действат едновременно. Бяха майстори в изкуството си и затвориха очи, тъй като не се налагаше да виждат предмета, върху който щяха да въздействат.
Казанът, толкова тежък, че трябваха дванайсет души, за да го поместят, се издигна във въздуха, сякаш го носеше някаква гигантска невидима ръка, прелетя над главите на защитниците и изля съдържанието си върху демоните долу.
Пламтяща смърт се посипа върху чудовищата и обичайната смрад на демони се смеси с тежката миризма на изгоряла плът. Лорд-регентът огледа позициите. Войниците му се биеха храбро, както го бяха правили преди тях техните бащи и деди. Вече сто години Клановете на Седемте звезди се сражаваха с Демонския легион и за тези сто години демоните бяха заплатили скъпо и прескъпо за всяка педя земя, за всяко опустошено село и за всеки погубен живот.