— Че откога се безпокоиш за собствената си безопасност?
— Откакто долових познато… присъствие зад демона.
Брандос затвори очи, сякаш преценяваше чутото.
— Усещам, че продължението никак няма да ми се понрави. Познах ли?
— Вероятно няма — съгласи се Амиранта; оглеждаше съдържанието на кесията, за да запомни какво е нужно да подмени. — Когато демонът избухна, се разхвърча цял рояк познати магични формули. Повечето бяха мои, от бариерите и заклинанията, които използвах — с изключение на две. Едната бе на демона, което следва да се очаква, чужда и напълно непозната. Но другата определено я свързвам с друг участник. — Замълча за миг, после добави: — Участник, чийто почерк ми е познат като моя собствен.
Брандос бе прекарал почти целия си живот редом с Амиранта и бе чувал много истории, така че знаеше какво ще последва. Все пак попита тихо:
— Беласко?
Амиранта кимна.
— Да. Беласко.
— Дявол го взел! — изруга тихо боецът. Лицето му внезапно се покри с бръчки, като стар пергамент или карта на преживяното през изминалите години. Косата му, някога златиста, бе побеляла на слепоочията, но проницателните му сини очи гледаха с някогашния младежки плам. Той поклати глава и рече:
— Амиранта, едно ще ти кажа: с теб никога не е скучно да се скита човек.
— Защото харесваш чудатите неща.
— То е заради компанията, в която съм попаднал.
Амиранта кимна уморено. Двамата бяха заедно от много отдавна. Беше срещнал Брандос като улично хлапе преди четирийсет и две години. Сега, въпреки че бе по-възрастен от своя спътник, чародеят изглеждаше с двайсет години по-млад. И двамата знаеха, че магьосникът ще надживее боеца с цяло поколение, но никога не говореха за това, освен когато Брандос укоряваше Амиранта, че пакостите му някой ден ще довършат и двамата. Външният вид лъжеше, защото Брандос всъщност бе този, който приличаше на баща на Амиранта.
Как познавачът на един особено тъмен вид магия бе влязъл в ролята на пастрок на неукото улично хлапе си оставаше загадка за Амиранта, но по някакъв начин Брандос бе успял да спечели привързаността му и оттогава двамата бяха неразделни.
Амиранта поведе Брандос покрай обгорелите останки на демона до пещерата, в която го бе повикал, вдигна от пода две големи кожени торби и подаде едната на стария боец. Двамата се превиха под тежестта им. Чародеят огледа съборените бариери, горящите купички с тамян и другите принадлежности за призоваване на демони и каза:
— Да не прозвучи като укор, но какво те накара да влезеш в пещерата?
— Забави се повече от обичайното и губернаторът започна да губи търпение. После отвътре се чу страшен шум и реших да вляза да видя какво става.
— Добре си направил — каза Амиранта.
Излязоха от пещерата, която се намираше в дълбока клисура на няколко мили от селцето Кенчета. Щом ги видя, губернаторът се провикна:
— Убихте ли демона?
Амиранта вдигна ръка в най-общ жест за поздрав към някоя по-високопоставена личност и отвърна:
— По-мъртъв не може и да бъде, ваше превъзходителство. Ще намерите останките му разхвърляни из тунела на стотина крачки навътре.
Губернаторът кимна и нареди на един от младшите офицери:
— Иди да провериш.
Амиранта и Брандос се спогледаха. Местните владетели обикновено се доверяваха на думата им. От друга страна, те често зърваха за кратко чудовището, а не както този път — да се задоволят само с ревове от вътрешността на тъмната пещера.
Офицерът се върна. Беше пребледнял и лицето му лъщеше от пот.
— Трябваше да го предупредя за смрадта — подметна тихо Амиранта.
— Май трябваше — съгласи се Брандос.
— Е? — попита губернаторът.
— Убили са го, ваше превъзходителство — докладва офицерът. — Късове от чудовището се въргалят навсякъде и са полепнали по стените. Останал е цял само един крак и той… не е от този свят.
— Донеси ми го — нареди губернаторът.
Офицерът махна на двама войници и рече:
— Чухте губернатора. Идете и донесете крака.
След малко двамата войници излязоха от пещерата с нещо, което приличаше на обгорял дънер. От него се разнасяше смрад, която би накарала да се обърнат и най-здравите стомаси. Губернаторът дръпна коня си назад и извика:
— Спрете!
После огледа обгорелия крак и трите грамадни пръста с остри като бръснач нокти. Каквото и да беше това, наистина не беше от този свят и най-сетне останал доволен, губернаторът кимна и каза: