— Получихме вест от съдилището на махараджата за някакъв шарлатанин, който обикалял наоколо и обещавал да отърве селцата от несъществуващи демони, призраци и други подобни зловредни явления. Ако това беше ти, сега щеше да висиш на ей онова дърво. — И посочи един бор на стотина крачки от тях. — Но тъй като няма съмнение, че кракът е от истински демон, ще сметна, че пристигането ти в областта тъкмо когато се появи демонът е щастливо съвпадение, и ще пратя сведение за това на моите господари и повелители в град Махарта.
Амиранта се поклони възможно най-почтително и Брандос побърза да последва примера му.
— Благодарим ви, ваше превъзходителство — каза чародеят. И докато губернаторът обръщаше коня си, добави: — Ваше превъзходителство, мога ли да си позволя да попитам за възнаграждението?
— Ела в двореца ми и се срещни с моя сенешал — подметна губернаторът през рамо. — Той ще ти плати. — И след тези думи препусна. Оръженосците му го последваха.
— Е, поне ни е на път — въздъхна Амиранта.
Брандос повдигна рамене и метна торбата на гърба си.
— Има моменти в живота, приятелю, когато човек трябва да се задоволи и с дребното възнаграждение. Този път поне ще ни платят. Май стана добре, че се показа този нов демон. Крийгром може да изглежда страховит, но сред демоните е заплашителен колкото кутре. Ако губернаторът бе надушил, че си играеш с него на гоненица и нямаш намерение да го убиеш… хъм, да знаеш, никак не ми се ще да завърша житейския си път на някое дърво. — Погледна бора, докато го подминаваха. — Макар че, трябва да призная, това дърво е доста красиво.
— Винаги търсиш красивото, нали?
— Все някой трябва да го прави — рече Брандос, — като се има предвид занаятът, който сме подхванали.
— Така си е — съгласи се Амиранта, докато излизаха на пътя към двореца на губернатора, от който щяха да се отправят към своя далечен дом.
Живееха край селцето от близо трийсет години. За по пет месеца всяка година Амиранта се затваряше в каменната кула на полусъборена крепост на миля извън селцето. През останалото време с Брандос скитаха по света.
Кулата му се намираше на върха на хълма Гашен Тор, най-високия хълм в околностите на селцето Талумба, отстоящо на два дена езда в източна посока от Махарта. Местните селяци нямаха нищо против съжителството с могъщия магьосник, макар занаятът му да се смяташе според мнозина за изследващ границите на злото. Те вярваха, че чародеят е пристигнал в Талумба от друга страна и че се е заселил на самотния хълм, за да избегне нечие възмездие. Говореше се, че вдигнал кулата, в която живее, с помощта на демони и че е разположил магични бариери, за да попречи на нежелани посетители да го безпокоят.
Ала истината бе много по-прозаична: за да построи кулата, Амиранта бе използвал магия, макар и не своята собствена. Двама магьосници, владеещи геомантия, бяха приложили уменията си да подредят камъните по такъв начин, че след като привършиха, бе достатъчно Амиранта да наеме един местен дърводелец, за да монтира два дървени пода, да постави врати и да изработи мебели, включително голямата маса и тежкото кресло до нея, в което сега се бе настанил магьосникът.
Той прегледа един стар текст, който бе написал преди близо столетие, и когато приключи, го побутна настрана с въздишка на съжаление. Зарея поглед през прозореца към селцето долу и червеникавото зарево на залеза и се замисли за това колко идиличен бе станал животът му през последните двайсет и няколко години — ако се изключи някое и друго премеждие като това отпреди три дни в Ланада.
Помнеше добре деня, когато пристигна тук с младия Брандос и жена му и как бе решил, споходен от внезапно хрумване, да се настани на хълма. Докато гледаше селцето и залеза, неволно се запита дали решението му не е било повлияно единствено от красивата гледка. Вярно, че залез има всеки ден и навсякъде, но от друга страна, като че ли целият му живот се основаваше на случайни събития и съмнителни решения, нерядко подтиквани от каприз — като например да даде убежище на улично хлапе, което се бе опитало да го обере преди трийсетина години.
Селцето бе единственият постоянен дом, който бе имал от детството си, време толкова отдалечено, че се налагаше да се съсредоточава, за да си спомня нещо от него. Отначало обитателите му бяха изплашени от Чародея на хълма, както го наричаха, но оттогава той неведнъж бе защитавал селото от скитащи бандити и дори не бе позволил на армията на амбициозния махараджа на Мубоя да го приобщи към своите разрастващи се владения. Изпитваше гордост, че досега се бе справял предимно с хитрост и лукавство и без да се налага да отнема нечий живот. Макар отдавна да бе надживял ежедневните грижи на обикновените хора, имаше определени граници, които не би искал да преминава.