Той прави гримаса.
— Да не би да страдате от безсъние, Люкрес?
— По едно време бях сомнамбул. Но отдавна не съм имала кризи. Четох някъде, че по време на кризите от сомнамбулизъм човек преживява това, което сънува. Четох също, че когато се прекъсне връзката между двете мозъчни полукълба на котките, те започват със затворени очи да изобразяват съня си. Вярвате ли в това?
Той се строполява на леглото и вдига чаршафа, за да се предпази от светлината.
— Добре. Лека нощ.
— Знаете ли, Изидор, много съм доволна, че работя заедно с вас по това разследване, но вие хъркате. Именно хъркането ви ме събуди и затова съм тук в стаята ви.
— А, така ли? Извинявайте. Искате ли да вземем два отделни апартамента?
— Не. Но легнете настрани. По този начин небната завеса няма да вибрира в дъното на гърлото ви. Въпрос на дисциплина.
Тя се старае да изглежда колкото е възможно по-любезна.
— Съжалявам, ОК, ще опитам — мърмори той.
Учудващо е как мъжете, дори и най-привлекателните, проявяват естествено примирение пред жените, които знаят какво искат, мисли Люкрес.
— Защо ме слушате? — пита тя с любопитство.
— Защото… Свободната воля на мъжа се състои в това да избере жената, която ще взема решенията вместо него.
— Не е лошо. Освен това съм гладна. Снощи не вечеряхме. Защо да не поръчаме да ни донесат нещо? Какво ще кажете, Изидор?
Тя вади бележника си, поглежда списъка и весело добавя:
— Третата мотивация ще бъде гладът. В момента например се вслушвам в тялото си, което ми казва, че се нуждае от храна и че ще заспи само след като се нахрани. Нищо друго не мога да направя. Главното за мен е да се заситя. Тоест, едно: премахване на болката; две: премахване на страха; три: премахване на глада.
Изидор промърморва няколко неразбираеми думи и се скрива под завивките. Тя го измъква и го заставя да я слуша.
— Гладът… Той е основната мотивация на човека, не е ли така? Гладът, който е предопределил появата на лова, земеделието, силозите, хладилниците…
Той я слуша наполовина.
— Сънят е също толкова важен — заявява, подпрян на лакът с ръка над очите, за да се предпази от светлината. — В третата основна мотивация бихме могли да групираме глада, съня, топлината. С други думи — потребностите, свързани с оцеляването.
Тя нанася поправки в бележника си и вдига слушалката на телефона, за да направи поръчка.
— Аз ще ям спагети. А вие какво ще искате?
— Нищо, благодаря. Предпочитам да спя — заявява той, опитвайки се да потисне една прозявка и да държи очите си отворени.
— Какво ще правим утре? — пита Люкрес развеселена.
Трудно му е да отвори очи.
— Утре? — повтаря, като че ли става дума за трудноразбираемо понятие.
— Да, утре — повтаря тя, наблягайки на думата.
— Утре отиваме да огледаме трупа на Финшер. Може ли да загасите осветлението, моля?
Успокоителна тъмнина.
Отпуска се на леглото и след като енергично се обръща настрани, притискал до гърдите си завивката, заспива, без да хърка.
Колко мило, мисли тя.
Той сънува как продължава да върви в снега с новите си скърцащи обувки. Влиза в сламената къщурка. Вътре е Люкрес.
12.
През една неделна вечер животът на Жан-Луи Мартен коренно се промени. Двамата с Изабел спокойно се разхождаха след вечеря, последвана от партия шах у приятеля му Бертран.
Беше зима и валеше сняг. В късния час улицата пустееше. Пристъпваха предпазливо, за да не се подхлъзнат. Внезапно се чу шум от мотор и от съскащи гуми, неспособни да прилепнат към заледения път. Жена му избегна удара. Той — не.
Така и не разбра какво се случи, бе покосен и хвърлен във въздуха. Всичко му се стори забавено като на кино.
Учудващи са безбройните информации, които човек възприема в подобни кратки мигове. Оттам горе му се стори, че вижда всичко, и по-точно — жена си, която го гледа с отворена уста, докато кучето му с наведена муцуна се чуди къде може да се е дянал господарят му.
Колата изчезна, без да спре.
Жан-Луи продължи да виси във въздуха, а мислите му препускаха със страхотна скорост. После, веднага след учудването се появи болката. Така, както не бе почувствал нищо след удара, сякаш бе изключил нервната си система, за да не предаде съобщението, така сега чувстваше удара извънредно силно, като вълна от киселина, разливаща се по цялото му тяло.