Двамата дълго време лежат мълчаливо, опитвайки се още малко да задържат спомена за изживяното. Най-после Люкрес продумва:
— Мислите ли, че може да има още нещо, някаква петнайсета мотивация?
Той не отговаря веднага.
— Да.
— Коя е тя?
— Преди малко имах странно усещане, през мен премина вълна на чисто сладострастие. Непосредствено след това, като обратен ефект, изпитах друго чувство. На абсолютна пълнота, последвана от световъртеж, сякаш бях способен да обхвана с мисълта си безкрайността на вселената. Сякаш, достигнал нова точка на наблюдение, откривах, че имам невярна представа за измерението на нещата.
Както аз по отношение на времето. Той е доловил в пространството това, което аз долових във времето, си казва Люкрес.
Изидор Каценберг се опитва да опише по-точно усещането си.
— Като че ли всичко е много по-обхватно, отколкото изглежда. Ние не сме високи само един и седемдесет. Земята не е просто само една планета. Всичко сияе и се простира в безкрая. В действителност, всичко е пространство.
Всичко е време, мисли тя.
Взема последната си цигара, запалва я, вдишва дълбоко дима и го изпуска, чертаейки във въздуха кръгчета, после осмици, после пръстени на Мьобиус.
— А сега на въпроса: какво ни подтиква да действаме? Какъв е вашият отговор?
Той заговаря с обичайния си тон:
— Бихме могли да наречем новата мотивация „разширяване на съзнанието“. Тя е може би по-силна от всички предходни мотивации. Точно затова „успяхме“. Това понятие е доста сложно, трудно е да се обясни с думи.
Тя напрегнато се взира в него.
— Опитайте все пак.
— Може би съзнанието ни се разширява, когато осъзнаем, че океанът може да прелее от една-единствена капка вода в повече…