Следват повторно излъчване на кадрите от мача, игран същия ден, и откъси от словото на победителя.
След това журналистът припомня кариерата на Наташа Андерсен, топмодел от Дания — след два бурни брака, първият — с тенисист, вторият — с актьор, тя става спътница на свръхнадарения шахматист-невропсихиатър.
Журналистът приключва с изречение, което, изглежда, сериозно е обмислил.
— Възможно ли е познатата като „най-дългите крака на света“ да е победила „най-големия ум на планетата“? Ако това предположение се потвърди, ще бъдем изправени пред една странна „смърт от любов“.
Камерата проследява носилката с тялото, която вкарват набързо в линейката. Възползвайки се от суматохата, журналистът повдига чаршафа, за да се види лицето на жертвата.
Кратък близък план на лицето на мъртвеца.
Лицето на доктор Самюел Финшер е застинало в изражение на абсолютен екстаз.
6.
— „… смърт от любов“.
На 954,6 км оттук звукът и картината са прихванати от параболична антена, която ги отвежда до екрана на един телевизор. Едно ухо и едно кафяво око са крайните приемници. Един пръст натиска бутона „стоп“ на видеото. Информационната новинарска емисия от дванайсет в полунощ е записана.
Собственикът на пръста застива за миг, за да осъзнае току-що видяното и чутото. След това с една ръка взема стар бележник, с другата вдига слушалката на телефона и нервно набира някакъв номер. За момент се колебае, прекъсва връзката, грабва палтото си и излиза.
Вали дъжд и нощта е станала по-хладна. Той насочва крачките си към светлините на някакво авеню. Една кола със светещ надпис на покрива бавно се приближава.
— Такси!
Чистачките шумно драскат предното стъкло. Огромен черен облак излива едри като топки за пинг-понг капки вода, които не отскачат, а тежко се разпръскват по паважа.
Мъжът слиза пред една къща в Монмартр, шибана от влажния вятър. Проверява адреса. Качва се нагоре, спира на една от площадките. Иззад вратата долавя шум от удари по боксова круша и звуци от синкопирана музика.
Натиска звънеца, над който е изписано името Люкрес Немрод. След малко музиката спира. Чува стъпки и дрънчене на ключове.
В пролуката на открехнатата врата се появява плувнало в пот лице на младо момиче.
— Изидор Каценберг…
Момичето го наблюдава учудено. Около обувките на мъжа се е образувала локва.
— Добър лен, Люкрес. Може ли да вляза?
Тя псе още не маха синджира и продължава да се взира в него с недоумяващ поглед, сякаш е изумена от късното посещение.
— Може ли да вляза? — пита отново той.
— Какво правите тук?
Прилича ни мишка.
— Вече си говорим на „ви“? Струва ми се, че последния път бяхме на „ти“.
— „Последния път“, както казвате, беше преди три години. Оттогава не съм получила никаква вест от вас. Станахме чужди един на друг. Следователно си говорим на „ви“. За какво става дума?
— За една работа.
Тя продължава да се колебае, накрая се решава да откачи синджира и кани мъжа да влезе.
Затваря вратата след него. Той окачва мокрото си пардесю на закачалката.
Изидор Каценберг разглежда с интерес апартамента. Открай време се е забавлявал с разнопосочните интереси на младата журналистка — автор на научни статии. По стените има филмови афиши, главно от американски и китайски екшъни. Боксовата круша заема центъра на хола, увиснала до ниска масичка, отрупана с женски списания.
Той сяда на фотьойла.
— Посещението ви наистина ме изненадва.
— Запазил съм отличен спомен от вашето разследване върху произхода на човечеството.
Люкрес клати глава.
— Аха. Е, и аз не съм забравила.
В паметта й изникват бързи спомени от предишното им разследване в Танзания по стъпките на първия човек. Наблюдава го с нарастващо внимание. Метър и деветдесет и пет, над сто кила — непохватен великан. Изглежда малко поотслабнал.
Нещо го тревожи, вероятно не му е било приятно да дойде.
Мъжът повдига фините си позлатени очила и също я наблюдава внимателно. С дългите си рижави чупливи коси, привързани с черна кадифена панделка, с изумруденозелените бадемови очи, с мъничките трапчинки и острата брадичка тя напомня нежните красавици от картините на Леонардо да Винчи. Вижда му се сладка. Не красива, а сладка. Може би заради младостта й. Минали са три години от онова разследване. Тогава тя беше на двайсет и пет, което значи, че сега трябва да е на двайсет и осем.