— Не мога да го докажа, а? — мрачно промърморих аз.
Тя вдигна крехки длани към слепоочията си и монотонно изрече:
— Луната е направена от зелено сирене. Не е вярно, но ако случайно се окаже така и ти го откриеш, значи ще стане вярно. Побърквам се. Ей-сега ще се разпеня, ще взема да скърцам със зъби и да дера с нокти. Повръща ми се от теб!
— Разсъжденията ти са типично женски — отвърнах аз, без да обръщам внимание на стоновете й. — Впечатляващи, но крайно неточни. Ето какво смятам. — Размахах ръка наоколо. — След като съм сътворил всички тия неща, значи мога и да ги унищожа. Например… да вземем онзи достолепен стар смърч. Не вярвам в него. Той не съществува. Не е нищо друго, освен частица от моето въображение без логическа обосновка. Вече не го виждам, защото не съществува. Не може да го има — той е невъзможен от физическа и психическа гледна точка. Той…
Най-сетне забелязах, че тя упорито ме дърпа за ръката.
— Уди! О, Уди… то изчезна! О-о-онова дърво; то… о, Уди! Страх ме е! Какво стана?
Сетне млъкна и посочи към празното място в горичката.
— Де да знам. Аз… — Облизах устни и опитах отново. — Боже мой.
Въпреки жегата треперех от леден студ и на гърлото ми бе заседнала буца. Ноктите на Джудит се впиваха в ръката ми. Усетих това едва когато ме пусна и рязко отстъпи назад. Изчезването на няколко кубика дървен материал не ме вълнуваше особено. В края на краищата смърчът не беше мой. Но… о, Боже!
Погледнах Джудит и изведнъж осъзнах, че се кани да побегне. Разперих ръце и вместо това тя се хвърли в прегръдките ми. После заплака. В онзи миг и двамата разбрахме кой… или по-точно какво съм аз; но все още не искахме да го признаем. Както и да е, тя плачеше… а аз се чувствах страхотно. Чудото на живота бе мое откритие, топлият въздух, небесната синева, златното слънце и сребърната луна — всички те бяха само за мен. Ако пожелаех, земята щеше да се разтресе под нозете ми, а избухването на свръхнова звезда не представляваше нищо повече от проблясък в моята мисъл. И все пак когато Джудит се разплака в прегръдките ми, просто не знаех какво да правя. Седнахме на един камък край пътя и тя продължи да плаче, защото бе изплашена до смърт, а аз я галех по рамото и се чувствах ужасно гаден. Боях се не по-малко от нея.
Кое беше истинско? Отпуснах длан към камъка и погалих прохладния мъх. Нещо с безброй крачета побягна изпод пръстите ми. Погледнах го. Беше лъскаво, ръждивокафяво и отвратително. Ама че идеи ми хрумват понякога!
Камъкът например. Не бе задължително да го има. Не беше необходим за друго, освен като приятен елемент от пейзажа, който ми допадаше. Спокойно бих могъл да не…
Джудит ахна и прехапа устни, падайки върху голата земя там, където преди малко стоеше камъкът.
— Джудит — немощно избъбрих аз, докато се надигах и й помагах да стане. — Това беше… голям номер!
— Не ми хареса — яростно отвърна тя. — О-о-о-ох!
— Нищо не съм направил. Аз просто… Той просто…
Тя опипа устните си.
— Знам, знам. Я да видим как ще го върнеш, като си толкова умен. Давай! Не стой като препариран! Давай!
Опитах. Опитах с цялата си енергия и знаете ли, не успях да го върна. Наистина. Нямаше го и толкоз. Дори и за да си въобразиш нещо, трябва да вярваш в него; трябва да допускаш, че е възможно. А онзи камък изчезна веднъж завинаги. Беше ужасно. По-неизбежно, по-категорично и окончателно от самата смърт.
След малко продължихме напред. Джудит не пусна ръката ми чак до езерото. Беше потресена. Странно, на мен нищо ми нямаше. Чувствах станалото като нещо съвсем обикновено. До този ден просто не го бях осъзнавал, а сега ми дойде настроението.
— Дявол да го вземе, ама то било истина!
Истина беше и малко по малко почвах да осъзнавам какво ще се случи. Бях толкова сигурен, че дори не се тревожех. На ваше място бих се постарал да не изпадам в подобно настроение. Знам какво говоря, нали вие и аз сме едно и също, след като сте само частици от моето въображение…
Стояхме край езерото и докато бях с Джудит всичко щеше да е наред. В нейно присъствие не можех да мисля за нищо друго, освен за великолепната й фигура, а тъкмо това трябваше, за да поддържам положението. Почнех ли да се съмнявам в нещо, то губеше шанс да съществува. А в нея не можех да се съмнявам. Поне тогава. Ах, каква хубавица беше!… Горката Джудит.
Стоях на брега и я гледах как се гмурка. Беше чудесна. Не познавах друго момиче, което може да направи двойно салто от четириметров трамплин. Същински ангел — кой знае дали не можеше и да лети. Забелязах, че и Монте Карло я гледа през скъпите си слънчеви очила. Отидох до него и дръпнах очилата.