Выбрать главу

Не обичах Монте. Май му завиждах за стройната мургава фигура и гарвановочерната коса. Сега вече мога да си призная подобни неща.

— Хей! — кресна той и посегна за очилата. — Какво те прихваща?

Сложих си ги, погледнах към Джудит, която бе застанала на трамплина за нов скок и подхвърлих през рамо към Монте:

— Не ми харесваш. Не харесвам тия погледи, дето ги мяташ на Джудит. Не харесвам и очилата ти — всеки път щом те зърна, искам да ти тегля пердаха, но не мога да бия човек с очила.

Джудит се гмурна съвършено както винаги. После Монте ме награби за рамото. Беше с десет кила по-тежък от мен и спадаше към онези типове, дето смятат външността си за своя заслуга.

— Взе да си вириш носа, а? — изръмжа той. — След толкоз години ситният Уди се прави на юначага! И какво толкова е открила в теб? Определено няма вкус.

— … и не харесвам типове, дето дрънкат, вместо да се бият — продължих аз, сякаш изобщо не ме бе прекъсвал. Представях си Монте Карло проснат по гръб със строшена челюст.

И наистина го видях проснат по гръб със строшена челюст. Вдигнах рамене и отидох при Джудит, която излизаше от водата.

— Какво му стана на големия любовник? — запита тя, като видя хората да се събират около сгърбената фигура на брега.

— Ами… просто не предвиди всичко.

— Уди… да не си го ударил?

— Хич даже.

— Пак ли… от твоите трикове, Уди?

Не отговорих. Тя ме погледна отблизо, обгърната в мирис на мокра коса и вълшебство. После сведе очи към ноктите си, въздъхна и сви рамене. Видя очилата и посегна за тях. Сложи си ги, хвърли поглед към отсрещния бряг и ахна от изненада — поляризираните стъкла смекчаваха слънчевия блясък.

— Страхотна работа! Как става? — запита тя с онзи тон, който употребяват само влюбените жени и който означава: „Нали знаеш всичко, ти мой велик, могъщ и умен звяр“.

— А, нещо там свързано със светлинните вълни — уклончиво отговорих аз. — Кара ги да трептят в една плоскост. Не знам точно.

— Направо да не повярваш.

— Така си е.

По принцип не разбирам много от тия неща. Мене ако питате, наистина не беше за вярване…

— Ох! — възкликна тя. — Ох! Гледах отсреща, където е най-ярко и стъклата смекчаваха блясъка, а сетне изведнъж слънцето ме заслепи, все едно че съм без очила… Уди! Ти ли…?

Тя смъкна очилата и ме зяпна с разширени очи. Не отговорих. Мъчех се да мисля за нещо друго.

— Съсипа хубавите очила — каза тя.

— За жалост май съсипах цяла индустрия.

Тя метна очилата в езерото и присви очи.

— Уди… отначало беше забавно. Мисля… о, скъпи, толкова ме е страх.

Разперих ръце.

— Не мога… нищо не мога да сторя, сладурче. Честна дума. Просто… ами… просто откакто на път за насам разбрах какво става, престана ли да вярвам в нещо, то… не съществува. Не може да съществува!

Тя поклати глава, без да откъсва поглед от мен, тъй че зелените й очи подскачаха нагоре-надолу.

— Не ми харесва. Никак не ми харесва, Уди.

— Не зависи от мен.

— Да си вървим — рязко каза тя и изтича към съблекалнята.

След този случай известно време не мислих за Джудит. Имах си много по-сериозни поводи за тревога.

Един ден разглеждах снимките в някакво списание и се натъкнах на скат-албинос, който в профил приличаше на скарида, а погледнат отгоре беше като реклама за кутийка с гримове. По-шантава твар не бях виждал и за нищо на света не можех да повярвам в нея. Седмица по-късно прочетох във вестника, че по необясними причини целият род Claridae е изчезнал едновременно — не само от естествената си среда, но и от аквариумите в целия свят. Представяте си как ме потресе това.

Добре че не съм от вятърничавите. Ами ако имах развинтена фантазия като ония, дето пишат за разни списания? Бих повярвал в какво ли не! „Вампири, таласъми и дългокраки изчадия върлуват по мръкнало“, както казват шотландците. А между нас казано, вярваш ли в тия работи, почваш и да ги виждаш. Може пък всички да са като мен, само че не го осъзнават. От все сърце се надявах да си останат в неведение. Още един като мен съвсем би оплескал нещата. И без това бях забъркал една каша… Хубава, прегоряла и безкрайно неприятна.

Каквото и да ме чакаше през идните дни, сключих категоричен договор със съдбата. Можех да приема всичко — каквото и да било — докато не се появеше повод за съмнение. Доста дълго не осъзнавах накъде бие цялата работа; сетне разбрах, че всеки общоприет факт непременно опира в невероятното. Изберете си факт; поразсъждавайте над него; рано или късно ще се сблъскате с нещо, което е трудно за възприемане. Моят личен егоцентризъм ме тласкаше да се съмнявам категорично във всичко, което не разбирам докрай. А за празноглавец като мен това в крайна сметка води до необятен скептицизъм!