Най-напред трябваше да напусна летовището… и Джудит. Тя беше от онези жени, които не изпускат мъжа каквото и да се случи. А аз държах да узная тъкмо това — какво се е случило.
Не искаше да ме пусне. Беше категорична в това отношение.
— Нещо е станало с теб, Уди — рече тя, докато целенасочено изхвърляше дрехите ми от куфара, а аз също тъй целенасочено ги слагах обратно. — Вече ти казах, че не ми харесва. Това не ти ли стига, за да престанеш?
— Не мога да престана, защото нищо не правя — възразих аз.
— Аз бих престанала — упорито рече тя, — ако ти ме помолиш.
— Казах ти, скъпа, нищо не правя. Нещата просто се случват, това е.
— Материята — каза тя изведнъж, като застана пред мен, — не се създава и не изчезва.
Въздъхнах и седнах на ръба на леглото. Тя незабавно се настани до мен и ме прегърна.
— Прочела си го в някоя книга — казах аз.
— И какво от това? Тревожиш се, защото стават разни неща. Например камъкът, който изчезна. Но ти не можеш да унищожиш материята. Тя трябва да се превърне в енергия или нещо такова. Следователно просто не може да си го направил.
— Само че го направих.
— Няма значение какво си направил. Не е логично — победоносно заяви тя.
— Пропускаш нещо, обаятелно създание — казах аз и я бутнах настрани. — А именно факта, че аз не вярвам в тия теории за материята и никога не съм им вярвал. Следователно материята може да бъде унищожена. Пък и бездруго тя е само част от моето въображение.
Джудит отвори прекрасната си уста, затвори я, пак я отвори и най-сетне каза:
— Но в училище…
— По дяволите училището! — креснах аз. — Да ти докажа ли? — Озърнах се из стаята за нагледно пособие, но не видях нищо излишно. Обикновено пътувам с малко багаж. Очите ми паднаха върху летните й сандали. — Гледай… бас държа, че някъде си си загубила сандалите.
— Не съм. Аз… ох!
— … и чорапите…
— Уди!
— И оная хубава синя баретка…
— Уди, ако само…
— … какво? И халат ли нямаш?
Навярно прекалих. Откъде да знам, че няма нищо отдолу? Мисля, че това бе единственият случай, когато постигнах чрез въображението си нещо положително. Веднъж един приятел ми донесе от Северна Африка груба, безформена дреха с качулка, наречена бурнус. Не беше нито хубава, нито удобна, но по-обгръщащо нещо човечеството не е измислило до ден днешен. Когато помислих „загърни се“, в ума ми автоматично изникна бурнусът…
Тя го придърпа около себе си. И какво? Не каза „Ти си звяр“. Нито пък „негодник“. Или „мръсник“. Каза:
— Мисля, че си чудесен, Уди.
И избяга разплакана. А аз дълго седях и накрая станах да си стегна куфара.
Когато пристигнах в града и се прибрах в стаичката си, веднага ми стана по-добре. При сегашното положение наоколо трябваше да има неща, които познавам отдавна. Те крепяха разклатената вселена. Докато бяха на място, вселената щеше да е в безопасност.
Стаичката ми беше доста приятна. Ако наминете, мога да ви предложа кафе, стига да нямате нищо против да ставате всеки път, когато се пресегна за захар. Теснотия. На стената имаше килимче, на пода индианска рогозка. Две пастелни рисунки и чудесна скица на Джудит. Непряко осветление — тоест кръг черен картон, закачен с ластичета под голата крушка. Книги. Легло. Радио, което свири по двайсет и четири часа на денонощие.
А защо пък да са непременно двайсет и четири?
Пропъдих мисълта преди да е стигнала до края.
Включих двете лампи, радиото, котлона и кафеварката. Електромерът се въртеше с бръмчене като вехт грамофон (плащах по три долара и половина седмично заедно с режийните).
Докато закачах сакото си, Дрип дотърча с рев:
— Здрасти, Уди? Здрасти, братче, върна се, а? Какво стана, а?
Затворих гардероба, обърнах се, пернах го през устата, после опрях крак в корема му и го изритах в коридора. Точно срещу вратата ми едно време имаше петно, после пукнатина, а сега вече е цяла дупка, оставена от непрестанните сблъсъци на Дрип със стената. Нямам нищо против него, но хиляди и хиляди пъти съм му казвал да чука преди да влезе.
Щом затворих вратата, той плахо почука.
— Кой е?
— Аз съм.
Отворих.
— А! Здрасти, Дрип.
Той влезе и отново подхвана приветствията и поздравите. Горкият Дрип. Половината местно население го взимаше на подбив, но не личеше да му е неприятно. Имаше писклив, но не тънък глас, плаха прегърбена стойка, нездрава розовина по лицето, измамно широки плещи и привидно агресивна брадичка. Малко бръм, но напълно безвреден.