Веднъж ме бе запитал какво мисля за него, а аз рекох: „Ти си преходът на Твореца между хипотеза и теория“. Сигурно и до днес се мъчи да го проумее… ако изобщо е нейде, където може да се проумява.
От Дрип обаче имаше полза. Който и да си, щом застанеш до него, веднага усещаш превъзходство. Това му беше ползата. За негова сметка си оставаше фактът, че той пък изпитваше комплекс за малоценност. Никой не му беше виновен, че е такова диване. Впрочем, и той самият нямаше вина.
Приказваше горе-долу така:
— Хей? Уди? Радвам се да те видя? Какво ще правиш. Пак на работа. Няма ли? Значи довършваш почивката. Еха? Нещо май. Скарахте ли се. С Джудит? Божичко… все на теб ти се случва?
— Стига си ме разпитвал — рекох аз. — Искаш ли кафе?
— Извинявай — изтърси той. Тая дума я ръсеше по рефлекс.
— Ти какво правиш тук, Дрип?
— Нищо? Нищо? Ти защо. Се върна, Уди?
— Добре де, ще ти кажа. — Почесах се по тила. — О, по дяволите. Дълго е за разправяне, Дрип. Ще взема да хвана някоя газена тенекия.
— Ще о-отплаваш. Пак с танкер? О, Уди, не бива. Да го правиш? Мислех, че си скъсал с морето.
— Всичко мога — решително казах аз. — Тоя град… тоя град просто ми лази по нервите, това е.
Дрип погледна арабското молитвено килимче на стената, после се завъртя към отражението му в голямото огледало отсреща.
— Ако заминеш може да взема стаята ти — прошепна той с такъв тон, сякаш ме молеше да се пожертвам за него.
— Не, братче. Искам да дойдеш с мен.
— Какво? — изпищя той. — Аз. На кораб. О? Не! Не-не-не!
Като гледах как слага захар в кафето, изведнъж ми дожаля за него. Исках да му помогна. Исках да споделя с него вълнението на дните преди да срещна Джудит и да хвърля котва.
— Да, разбира се. Защо не, Дрип? Отплавах за пръв път още като бях на шестнайсет и хората се държаха съвсем човешки.
— Да бе — каза той без капка сарказъм, — ти всичко можеш. Аз не? Никога не бих успял да бъда като теб?
— Дрън-дрън — рекох аз.
Общуването с Дрип ми се отразяваше по два начина: мислех или колко съм чудесен, или колко е жалък той. В момента бе второто. Опитвайки да му помогна, съвсем забравих новите си способности. Там ми беше грешката.
— Слушай — рекох, — защо се плашиш от собствената си сянка? Мисля, че е защото те мързи да преодолееш страха. Ако се боиш от тъмното, включи лампата. Ако те е страх от високото, скочи от покрива на някой нисък гараж. Ако се боиш от жени, навъртай се около тях. А ако те е страх да отплаваш по море, зарежи всичко и идвай с мен, мътните да те вземат. Ще се хвана като кормчия, а ти можеш да бъдеш обикновен моряк от моята вахта. Ще те науча кое как става. Но така или иначе на всяка цена опитай да се пребориш със страха.
— Значи тъй го правиш? — изрече той едва ли не с благоговение.
— Ами да. И ти можеш, стига да опиташ. Хайде, Дрип. Направи усилие.
Той сбръчка чело и каза:
— Нямаш представа от какви неща се страхувам.
— Кажи де!
— Ще ми се смееш.
— Няма!
— Ами например… вън пред вратата има… има… едно нещо. Ужасно е.
Станах и отворих вратата.
— Няма нищо, освен неизметен боклук.
— Видя ли сега? — рече той. — Искаш да виждам нещата като теб, а ти изобщо не ги виждаш като мен.
И се разплака. Потупах го по рамото.
— Престани, Дрип. Мога да видя всичко, което виждаш ти. Мога…
Ама разбира се, че можех! Дрип беше част… част от всичко. Неговите идеи, неговите мисли бяха част от всичко. Защо да не видя каквото вижда той?
— Дрип, ще видя нещата като теб. Непременно. Ще видя всичко с твоите очи. Гледай сега!
И в същия миг стаята се разтресе; всичко наоколо взе да се люшка; чак тогава разбрах, че Дрип има астигматизъм. Освен това с изненада открих, че съм бил едва ли не далтонист в сравнение с него — сега виждах поразително ярки цветове. Страхотно!
Сетне осъзнах ужасите — милионите неопределени страхове, с които горкият глупчо живееше ден и нощ.
Таванът се канеше да ме смаже. Подът искаше да скочи и да ме блъсне. В гардероба имаше нещо, готово всеки момент да се нахвърли върху мен. Можеше да подпухна и дрехите да ме задушат… тия дни сигурно щях да ослепея… ако излезех, щеше да ме блъсне кола, ако останех у дома, щях да се задуша. Някоя нощ, когато съм сам, апендиксът ми щеше да се спука и да умра в страшни мъки. Дебнеха ме страховити болести. Хората ме мразеха. Подиграваха ми се… Бях съвсем сам. Бях прокуден отвсякъде. Мразех се.
Постепенно първоначалното потресение отмина, но ужасът продължаваше да расте. Погледнах към Дрип; той все още ронеше сълзи в кафето, но поне не трепереше. Аз обаче треперех… в този миг горкият уплашен, свит, жалък Дрип ми се виждаше като връх на човешката храброст.