Двамата достигнаха кръстовище на пет улици и се приближиха към клинообразна постройка. Когато прекрачиха през отворената врата, Сери почувства миризмата на пот, бол и готвено. Беше рано вечерта и пивницата беше пълна. Седнаха на бара и Гол поръча две халби бол и чиния солени кротове.
Той излапа своята половина от кротовете и едва след това започна да говори:
— Отзад. Блести пръстен. Какво ще кажеш, синко?
Гол и Сери често се преструваха на баща и син, когато искаха да скрият истинската си самоличност – което напоследък ставаше през повечето време, когато бяха сред хората. Сери беше само няколко години по-млад от Гол, но заради дребния му ръст и момчешкото лице често го взимаха за юноша. Той почака малко, после плъзна погледа си назад, към пивницата.
Въпреки че помещението беше претъпкано, успя лесно да забележи мъжа, който му беше посочил Гол. Характерното за сачаканците широко, кафяво лице на човека се открояваше сред бледите киралийски физиономии. Той наблюдаваше внимателно тълпата. Сери хвърли поглед към пръстите му и забеляза червен проблясък върху сребърния му пръстен.
— Какво мислиш? – промърмори Гол.
Сери отмести поглед от мъжа, вдигна халбата си и се направи, че отпива от бола.
— Твърде трудно за нас, тате. Да го оставим на някой друг.
Гол изсумтя в отговор, пресуши халбата си и я остави долу. Излезе, а Сери го последва. На няколко пресечки от пивницата младежът бръкна в палтото си, извади три медни монети и ги пусна в едрата длан на Гол. Едрият мъж въздъхна и закрачи нататък.
Сери се усмихна накриво, след това отвори решетката на близката стена. За непознатите Гол изглеждаше невъзмутим във всяка ситуация. Обаче Сери знаеше какво означава тази въздишка. Гол беше уплашен – и имаше за какво. Всеки мъж, жена или дете в копторите беше в опасност, докато тези убийци бяха наоколо.
Сери мина през отвора и се спусна в тунела отдолу. Трите монети, които беше дал на Гол, щяха да бъдат връчени на три улични хлапета, за да предадат послание. Три хлапета – за в случай, че някое от тях изгуби посланието или го предаде със закъснение. Получателите бяха най-различни занаятчии. Те щяха да предадат посланието по-нататък чрез стражници, разносвачи или обучени животни. Никой от мъжете и жените по веригата, през която щеше да премине посланието, не знаеше смисъла му. Само крайният получател щеше да разбере съдържанието му.
И тогава преследването щеше да започне отново.
Сония излезе от класната стая и бавно прекоси шумния, претъпкан главен коридор на Университета. Тя рядко обръщаше внимание на лудориите на другите ученици, но през този ден беше различно.
„Днес се навършва една година от предизвикателството – помисли си тя. – Една година, откакто победих Регин на Арената, и толкова неща се промениха”.
Повечето ученици се бяха събрали на групи от по двама или по няколко души и крачеха към задното стълбище и към столовата. Няколко момичета се мотаеха около вратата на класната стая и потайно си шепнеха нещо. От една аудитория в далечния край на коридора излезе учител, последван от двама ученици, носещи големи кутии.
Сония се вгледа в лицата на няколко ученици, които я бяха забелязали. Никой не я изгледа свирепо или пренебрежително. Някои от първокурсниците се вторачиха в инкола на ръкава й – знак, че е избраницата на Върховния повелител – и бързо отклониха погледи.
Когато достигна края на коридора, тя тръгна надолу към фоайето, по изящните, магически оформени стълби. Отекването на стъпките й беше меко, като камбанен звън. В залата се разнесе ехо, когато нечии стъпки се присъединиха към нейните. Сония вдигна поглед и видя, че трима ученици се изкачват към нея. По гърба й се плъзна хлад.
В центъра на тройката беше Регин. От двете му страни бяха неговите най-близки приятели, Кано и Аленд. Девойката запази безизразно лице и продължи да се спуска. Когато Регин я забеляза, усмивката му се стопи. Погледът му срещна нейния, после се отмести встрани, докато се разминаваха.
Тя погледна назад и въздъхна с облекчение. Всяка от срещите им след предизвикателството беше такава. Регин беше приел ролята на загубил с достойнство в честна битка и Сония му позволяваше да играе тази роля. Изкушаваше се да го подразни за поражението му, но беше сигурна, че ако го направи, той щеше да намери някой подмолен начин да си отмъсти. По-добре беше да се игнорират взаимно.
Победата над Регин в публично сражение обаче й беше донесла нещо повече от това, че тормозът му над нея беше престанал. Сония беше спечелила уважението на другите ученици и на повечето от учителите. Сега тя не беше просто момичето от копторите, чиято сила се е проявила за пръв път в нападението над Гилдията по време на годишното Прочистване на града от скитниците и измета. Когато си спомни за този ден, тя се усмихна печално. „Аз бях изненадана не по-малко от тях, че съм използвала магия”.