— Конят му падна на входа на лагера — обясняваше единият от войниците. — Целият беше потънал в пяна и беше съвършено изтощен.
— Конникът не е по-добре — рече белият жрец. — Този мъж е останал съвсем без сили.
— Ранен е — каза Майрин, като вдигна ризата на умиращия. Под навита на топка превръзка се виждаше дълбока рана. — Изгубил е много кръв.
Една монахиня донесе светилник, друга — стъклени шишенца, които показа на Майрин. Майрин взе едно, отвори го и го приближи до напуканите устни на ранения.
— Познавате ли го? — попита Лорн двамата войници.
Впечатлени, че стоят пред капитана на Ониксовата гвардия, те казаха, че не го познават.
— Аз го познавам — рече отец Фасория. — Той е ловец. Живее в Мъртвите земи… Опитва се да каже нещо!
И наистина мъжът говореше едва чуто, като се опитваше да се изправи.
— Дръпнете се! — нареди Лорн. Клекна, избута белия жрец настрани и се наведе да доближи ухото си до устата на ловеца. — Тихо!
Всички млъкнаха, не смееха дори да помръднат.
Гласът на ранения беше съвсем тих, но Лорн успя да разбере:
— Гелтите… Цяла армия… Те… идват… Дунрат… Бягайте… Бягайте!
Мъжът потрепери и изгуби съзнание.
— Какво става? — попита отец Фасория.
Лорн не отговори. Изправи се и излезе.
Събуден насред най-дълбокия си сън, губернаторът Сорво, по риза и с разчорлена коса, отиде при Лорн и граф Д’Аргор, които го чакаха в кабинета му. Бездруго беше разтревожен, но когато ги видя, съвсем пребледня. Двамата бяха облекли бойните си доспехи, гледаха сурово, бяха въоръжени, с ръкавици и ботуши и с шлем в ръка.
— Какво…? Какво става?
Осведомен за положението, Сорво се овладя и докато Лорн носеше светилник, той разгърна една карта върху масата, отрупана с книжа. На картата беше изобразена областта на Бренвост, и по-точно южната част на Исерн с границата с Мъртвите земи на запад и Закрилящите планини на изток.
— Ако тази армия съществува… — започна той.
— Съществува — прекъсна го Лорн.
Когато беше уверил Върховния крал, че гелтските банди, които нападат Исерн, са само предни части, той беше представил страха си за убеждение, като желанието му беше най-вече да убеди Алдеран да се притече на помощ на нападнатата провинция. Но страхът му се потвърждаваше. Сега вече знаеше: гелтска армия се придвижваше към Бренвост.
Губернаторът погледна Лорн, понечи да му възрази, но се отказа и продължи:
— Ако гелтска армия е влязла в Исерн, вече щяхме да го знаем. Значи все още е в Мъртвите земи.
— Но се приближава — добави Теожен.
— Дунрат — каза Лорн. — Това име говори ли ви нещо?
— Разбира се — отговори Сорво. — Това е тук.
И той сложи пръста си на река Ворл, която очертаваше естествена граница между Мъртвите земи на запад и Исерн на изток. Бренвост беше разположен на устието на единия ръкав на тази река, на двайсет лангърски левги от главното течение и от мястото, което сочеше губернаторът.
— Това е мост, построен още по времето на Мрака — обясни той. — Някои казват, че е прокълнат. Но това е единственият начин да се премине Ворл в нашата област.
— Особено когато става дума за армия, предполагам — каза Теожен.
— Ворл тече сред високи отвесни скали, преди да се влее в Сграбчващото море. Всъщност десетки левги тече в дълбока пропаст. Трябва да се отиде много назад към горното му течение, за да се премине по друг начин. Ето това са направили бандите и точно затова са започнали да нахлуват в провинцията от север.
— Което позволява за момента Бренвост да е още далеч от опасността — заключи Теожен и се наведе да огледа картата отблизо.
Тя беше много подробна на изток от Ворл и вярно предаваше горите, пътищата, селата и фермите в Исерн. Но беше почти бяла на запад от реката — там, където се простираха Мъртвите земи.
— Армията е бавно и непохватно чудовище — каза Лорн. — Тя винаги трябва да избира или най-лесния, или най-краткия път. А за да се стигне до Бренвост, най-лекият и най-краткият път минава по моста на Дунрат…
— Значи и двамата мислите, че тази армия се е насочила към Бренвост? — попита губернаторът.
Тревожният му поглед се премести от Лорн към Теожен и от Теожен към Лорн.
— Убеден съм — рече Лорн.
— Но Бренвост е без защита! А за да се спре армия, е необходима друга армия!
— Не губете надежда, губернаторе — каза Теожен. — Ние сме тук. Армията на Върховния крал се придвижва насам, а в краен случай скоро ще дойде флота, която да изведе населението.
Сорво кимна, че разбира.
Най-много от всичко искаше някой да го успокои, но тревогата не преставаше да го гризе.