— Кралицата би могла да пожелае да ви унижи, да ви принуди да коленичите пред нея…
— Никога! — изръмжа графът в брадата си.
— … но Естеверис не е толкова глупав, че да допусне тази грешка — продължи Лорн. — Точно защото знае, че никога няма да отстъпите. Той ви познава. Знае, че няма да получи нищо от вас, ако започне да ви шантажира. И ако трябва да съди и осъди Лукас, губи и малкото влияние, което има върху вас.
— Никога няма да позволя да екзекутират сина ми. По-скоро ще потопя Върховното кралство в огън и кръв.
— И това също Естеверис го знае.
Присъствието на Теожен в двора имаше политическо значение. Можеше да мине за сближаване, за начало на помирение с кралицата. Защото граф Д’Аргор беше един от най-могъщите владетели във Върховното кралство. Но най-вече се радваше на огромното уважение на дребното благородничество на меча, привързано както към рицарските ценности, така и към феодалните традиции, чиято подкрепа — за момента безуспешно — кралицата искаше да получи.
— Засега — продължи Лорн — Лукас нищо не рискува.
— А аз съм с вързани ръце. Това не може да продължава вечно — погледът на Теожен се зарея нанякъде, после графът се съвзе и каза. — Да се върнем към вашите дела. Запитали ли сте се защо Ирдел е отложил за утре момента да ви обясни в какво се състои мисията, която иска да ви възложи?
— Той е предпазлив. Може би се колебае. Мисля, че искаше да види колко е дълбока водата, преди да стъпи в нея.
— Това е доста присъщо за него. И все пак тази мисия, каквато и да е тя, вие имате свободата както да я приемете, така и да я откажете, ако не се лъжа…
Лорн кимна и посочи пръстена на безименния си пръст.
— Аз съм Първият рицар на Кралството. Ирдел все още е само принц-регент. Нищо не може да ми наложи, преди да бъде коронясан.
— Това е колкото добре, толкова и зле. Защото ако приемете, няма да можете да кажете, че сте се подчинявал, че сте изпълнявал единствено дълга си. Ако приемете, ще трябва да поемете отговорността за избора си.
— Някога отмятал ли съм се от отговорностите си?
— Не, рицарю. Бъркате. Не искам да кажа това.
— А какво?
— Казвам, че, ако Ирдел искаше да ви задължи да вземете неговата страна, това да ви предложи мисия, която можете да откажете, би било много умел начин да го направи…
Лорн замълча и се замисли над това, което Теожен току-що му бе подсказал.
— А да се вземе страната на принца-регент, означава да се застане против кралицата — рече Лорн.
— Страхувам се, че да.
Лорн продължи да мисли.
— Е, какво пък! — рече той. — Научих се да живея с нейната злопаметност.
Усмихваше се, но погледът му беше мрачен.
Кралица Селиан разговаряше с Естеверис, когато принцът-кардинал Жал влезе при тях в личната библиотека на министъра. Беше малко преди вечеря. Големи свещници осветяваха помещението, а в огнището гореше хубав, силен огън.
Жал влезе, без да известят за него.
— Моля да извините закъснението ми — каза той, докато сваляше палтото си, все още побеляло от сняг.
Свали ръкавиците си, поздрави първо майка си, а сетне Естеверис. После се надвеси над огъня, за да се стопли, и започна да си разтрива ръцете.
— Проклет студ — процеди той през зъби.
— Несъмнено твърде много сте свикнали с мекия климат на Светия престол — каза Естеверис. — Във Върховното кралство зимите винаги са били много сурови.
Принцът-кардинал не обърна внимание на заяждането.
— Къде бяхте? — попита Селиан, когато забеляза, че под кардиналската си роба синът ѝ носи ботуши.
— Там, където службата на Дракона-крал ме призовава, майко.
— И по-точно?
— До смъртното ложе на един нещастен човек, чиято душа трябваше да бъде напътствана и който сега вече почива в мир.
— Това занимание за кардинал ли е?
— Няма незначителна душа, майко.
— Без всякакво съмнение виконт Борал е намерил при принца-кардинал пълното утешение, за което е жадувала старата му душа — каза Естеверис. — Струва ми се, че той съвсем наскоро прие култа към Дракона-крал.
Жал се извърна към министъра.
„Значи ти си знаел — помисли си той. — Знаел си къде съм. Знаел си при кого съм и си знаел защо. И трябваше да го кажеш. За да ме впечатлиш и да ми дадеш да разбера, че ме наблюдаваш? Може би. За да покажеш на скъпата ми майка, че нищо не ти убягва? Сигурно. Да, обаче богатството на виконта скоро ще послужи за свещената кауза на Пожертвания. И да, аз те тревожа и ти с пълно право се страхуваш от мен…“
— Наскоро, но бе един от най-искрените — каза Жал.
Естеверис се усмихна учтиво.