Когато си тръгнаха от кабинета на губернатора на Бренвост, за да се върнат при своите хора, докато слизаха на двора по стълбите на главната кула, Лорн каза на граф Д’Аргор:
— Ние не знаем нито кога ще пристигне Върховният крал, нито кога ще дойде помощта от флотилията.
— Зная. Но този губернатор има нужда от надежда.
— Така или иначе не можем да разчитаме на него.
— Не можем. Или много малко.
— Наредете да приготвят трите ни змея. Йерас ще вземе единия, за да предупреди Върховния крал и да го накара да ускори ход. Аз и Логан ще вземем другите два.
— Къде отивате?
— В Мъртвите земи. Искам да видя тази гелтска армия със собствените си очи.
— Съмнявам се, че е някакъв мираж.
— Аз също.
Стигнаха в двора, осветен от запалени факли. Повечето от ониксовите гвардейци не спяха. Чакаха, потънали в трептящата от напрежение тишина, която предшества битките и великите събития.
— А докато вие разузнавате? — попита Теожен.
— През това време вие ще потеглите към моста на Дунрат начело на Ониксовата гвардия. Ще се срещнем там и там ще задържим гелтите колкото време е нужно.
Всички необходими приготовления бяха направени през нощта и на зазоряване Черните гвардейци поеха след граф Д’Аргор към моста на Дунрат, Йерас полетя на изток, а Лорн и Логан се насочиха към Мъртвите земи. Вече изобщо не ставаше въпрос да се преследват гелтите, които плячкосваха Исерн, и да се помогне на жертвите. Изоставяйки последните бежанци на съдбата им по пътищата на Исерн, Ониксовата гвардия трябваше да се изправи пред опасност, за която знаеше, че е много по-голяма, но тепърва ѝ предстоеше да разбере точно колко.
С това намерение Лорн и Логан полетяха на северозапад, яхнали змейовете, минаха главното течение на Ворл малко преди пладне и полетяха над степите — все по-безводни и пусти — на Мъртвите земи. Хоризонтът пред тях се простираше огромен и монотонен, осеян от скалисти хълмове. Следобедът вече свършваше, когато забелязаха облак прах, който беше толкова голям, че можеше да се дължи единствено на голямо множество хора. В този миг те се спуснаха надолу и като летяха ниско, се насочиха към една скалиста издатина, зад която оставиха змейовете, а после се изкачиха на върха ѝ. Легнал на земята, Лорн разгъна далекогледа си…
И видя.
Наистина се движеше множество — множество от войници, които тичаха, без умора, като носеха оръжията и припасите си на гръб. Конниците не бяха много, но няколко групи гелти теглеха на ръце каруци, в които бяха клекнали жреци-магьосници. Варварски бойни знамена се вееха в ритъма на тичането. Барабани отмерваха движението. Във въздуха кръжаха змейници.
Без да каже дума, Лорн подаде далекогледа на Логан, който изпсува и попита:
— Колко ли може да са?
— Две хиляди. Най-малко.
— Бих казал дори три.
— Досега виждал ли сте толкова много гелти, събрани в една армия?
— Не.
Логан върна далекогледа на Лорн.
— Ние летяхме около осем часа. Следователно сме изминали около петдесет левги птичи полет.
— Ако не се уморят…
— Няма да се уморят. Това са гелти.
— … ще стигнат в Бренвост до седмица.
— А до моста на Дунрат след четири дни — добави Лорн. — Точно там ще ги чакаме. Да се връщаме. Сега вече всеки час е ценен.
Дунрат
А мостът на Дунрат — като кръвожадно чудовище — чакаше славната кръв на Ониксовата гвардия.
Лорн и Логан трябваше да спрат за няколко часа през нощта и пристигнаха при моста на Дунрат едва в средата на следващата сутрин. Това беше древен мост, построен преди много векове, целият от черен и сив камък. Видът му внушаваше страх, както всички градежи от времето на Мрака. Минаваше над пролом, в дъното на който Ворл течеше между стръмни, почти отвесни скали. Беше широк около петдесет метра, а дължината му беше два пъти по триста метра: всъщност мостът беше двоен, като двете му части се събираха при една огромна скалиста колона, побита сред водите на реката, която се извисяваше в средата на пролома. Някогашните архитекти и инженери неслучайно бяха избрали това място — по-лесно беше да се построят два свода от по триста метра, отколкото един от шестстотин.
Лорн прелетя със змея под всеки свод и разбра, че мостът не може да бъде разрушен: армия от работници можеше да успее след месеци усилен труд, а всичкият барут на Върховното кралство нямаше да стигне, за да бъде вдигнат във въздуха. Следователно трябваше да го защитават и — за щастие — той беше направен точно за това. И наистина мостът на Дунрат се пазеше от кула във всеки край, но най-вече от редут, който се издигаше в средата му, върху скалната колона, там, където се събираха двете му части. Така че за да се стъпи на моста, трябваше да се мине през една от портите, а за да се премине целия мост, трябваше да се мине през редута, който се състоеше основно от голяма, ниска кула, заобиколена от крепостна стена с бойници.