— Разузнавачи? — колебливо предположи Лорн.
Теожен неуверено вдигна рамене.
За ониксовите гвардейци кулата, която защитаваше моста, беше Бдителната. Там винаги имаше часови на пост, но Лорн реши, че занапред десет души постоянно ще патрулират там. И също така реши да не зазиждат нейната порта, която беше единственият им изход.
Настана вечер, после нощ.
Ониксовите гвардейци се поотпуснаха, почувства се известно разведряване. Вторият ден свършваше вече и оставаха още само седем, които трябваше да издържат, докато дойде кралската армия. Дали гелтите се бяха отказали? Явно разрушаването на Пожертваната и загубите, които бяха понесли предния ден, ги бяха накарали да размислят. Може би се бяха разколебали, изправени пред решимостта на противниците си.
Лорн не вярваше на нищо от това, но остави хората да говорят.
Загрижен да поддържа високия боен дух на гвардията, Теожен го посъветва да разреши двойна дажба вино за всички, освен за часовите.
— От толкова никой няма да се напие. Но това ще стопли сърцата. И телата.
Лорн се съгласи. И наистина нощите ставаха все по-хладни, а бяха решили да пазят дървата за осветление: по-добре беше да изтърпят малко студ, но да запазят възможността да видят приближаването на врага в тъмнината.
— Чувате ли? — попита Лорн.
Теожен замълча и се ослуша. В далечината отекваха барабани като приглушено ръмжене.
— Това не са бойни барабани — уточни Лорн.
— А какво?
— Има само един начин да разберем.
Теожен погледна втренчено Лорн, после разбра.
— Не — каза той. — Много лоша идея.
— Нещо става. Трябва да знам какво.
Графът се приближи до Лорн. Заговори по-тихо, но натъртваше всяка дума:
— Ще знаем достатъчно утре, когато гелтите атакуват отново!
— Колкото повече разберем за тази армия, толкова по-добре.
— Нуждаем се от вас тук, рицарю.
— Със сигурност смятам да се върна.
— Не бива да се шегувате…
Нае видя двамата мъже, които разговаряха настрани и сякаш се караха. С чаша вино в ръка тя отиде при тях и спокойно попита:
— Някакъв проблем ли има?
Понеже не успяваше да откаже Лорн от намерението му, Теожен се зарадва, че един разумен човек ще успее да разреши спора им:
— Рицарят иска да иде да шпионира гелтите — каза той с тон, който ясно изразяваше мисълта му.
— Сега? — попита Нае, без да покаже никакво вълнение.
— Да! Кажете му, че това е лудост!
Младата жена се обърна към Лорн:
— Наистина ли?
— Наистина — потвърди Лорн.
— Отлично — и тя изпи чашата си на един дъх. — И аз идвам.
Тя също беше повече от заинтригувана от биенето на барабаните.
Тръгнаха тримата: Лорн, Нае и Логан.
За да не трябва да отварят портата и да вдигат желязната решетка на Главната, те се спуснаха в подножието на крепостната стена по въжена стълба, която след това беше вдигната. Прикриха се и изчакаха облаците да забулят Голямата мъглявина, после затичаха по моста до останките на Пожертваната. Там спряха под прикритието на развалините и започнаха да оглеждат наоколо. Тъй като не забелязаха нищо тревожно, тримата скоро потънаха в тъмнината на Мъртвите земи.
Гелтите се бяха разположили на стан в една широка котловина.
Легнал сред храстите между Логан и Нае, Лорн можа спокойно да разгледа лагера им с далекогледа си. Преброи около хиляда кръгли кожени палатки, също толкова огньове, ями за отпадъци и множество места за молитва, отбелязани с олтари и свещени знаци. Въпреки огромните си размери лагерът беше организиран по същия начин, както биваха организирани всички лагери на гелтите в Мъртвите земи: с две перпендикулярни алеи, които се пресичаха, и — в центъра — място за важните събития в общностния живот.
Точно така беше и тази нощ.
Огромни огньове осветяваха барабанчици, които свиреха в равномерен, напрегнат ритъм. В кръга, който те образуваха, танцуваха жреци, носещи на главите си маски на невъобразими, плашещи животни — вълци с еленови рога, биволи с гребени от пера, хищни птици с лъвска грива, — и размахващи своите магически пръчки и жезли. Бяха в транс и по всичко личеше, че отдаваха почест или освещаваха един огромен гелт, който стоеше гол и неподвижен сред тях, стъпил здраво на земята, с широко разперени ръце и отметната назад глава. Мускулестото му тяло беше покрито с бойни шарки, но и с петна от кръвта, с която жреците го бяха пръскали при изричането на заклинанията си.
Лорн не знаеше в каква церемония участваха воините от Мъртвите земи, които се удряха в гърдите с юмрук в ритъма на барабаните. Но беше съвършено уверен, че именно високият гелт, който беше причината за техния възторг и — несъмнено — за религиозното им благоговение, беше този, който ги бе обединил и довел тук.