— Ако е жив, то е благодарение на теб.
— Но за колко време?
Двамата замълчаха.
Също като Нае, и Лорн знаеше, че Ониксовата гвардия няма да издържи още дълго. Тя се би героично и гелтите бяха загубили стотици воини през последните дни, но какво значение имаше това? При всяко ново нападение ордата беше все така многобройна. И още по-решителна, още по-ожесточена.
В далечината конниците се обърнаха и се скриха от поглед, а вълците им бягаха след тях, за да ги настигнат. В небето гелските змейници кръжаха бавно.
— Трябва да изнесем ранените оттук — каза Лорн.
— Кога?
— Тази нощ. Утре може да е много късно, ако бандите се събират така, както си мисля. Онези, които могат да яздят, тръгват на кон. Останалите ще натоварим на продоволствените каруци. Ще се наложи доста да се посгъстят, но е по-добре от нищо…
Спокоен, макар и уморен глас прекъсна Лорн:
— Нали не се надявате да се отървете от мен, а?
Беше граф Д’Аргор, който, подкрепян от един оръженосец, превит под тежестта му, се приближаваше, куцайки. Беше блед, челото му плуваше в пот, гол, с превързани гърди. Втора превръзка покриваше плешивата му глава. Трета обвиваше лявата му китка там, където беше ампутирана ръката му.
— Графе! — извика Лорн и забърза към него.
Двамата с оръженосеца помогнаха на графа да стигне до една каменна пейка, на който той направо се строполи. Останал без дъх, графът се облегна на стената, благодари на оръженосеца с поглед и го отпрати с ръка, после затвори очи, колкото да си възстанови дишането.
— Не биваше да ставате — каза Нае.
Теожен отвори очи.
— Това каза и нашият хирург. Но като ще мра, предпочитам това да стане под открито небе — той вдигна поглед към Голямата мъглявина, която тъкмо се показваше, и облаците, които започваха да я закриват. После, като погледна смутено превързаната си китка, рече. — Това ще има да ме сърби, когато престане действието на кеша, нали?
— Върнете се да си легнете, Теожен — посъветва го Лорн. — Ще ви помогна.
— Мога и сам. Мога и сам… — графът си пое дълбоко дъх, за да си проясни мислите. Изчака малко и рече. — Значи така, смятате да евакуирате ранените тази нощ. Към Бренвост?
— Не одобрявате ли?
— Одобрявам. Освен ако не искате да тръгна с тях.
— Не искам това.
— А, добре тогава.
— Искам вие да ги водите.
Теожен помръкна:
— Играете си с думите, рицарю…
Лорн се обърна към Нае и само с поглед ѝ даде знак да ги остави.
— Трябва да свърша нещо — каза тя и се оттегли.
Лорн седна до граф Д’Аргор и веднага щом останаха сами, го увери:
— Още имам нужда от вас, графе. Ониксовата гвардия се нуждае от вас. Но тук вие престанахте да сте…
— Знам — прекъсна го Теожен. — Престанах да бъда полезен.
— Тук. Единствено тук… Каква полза ще има, ако ви убият на този мост заедно с нас? Докато — под ваше командване — ми се ще да се надявам, че нашите ранени ще пристигнат в Бренвост.
Графът се замисли, погледна превързаната си китка и се примири.
— Ще ми трябват няколко души, които да са в състояние да се бият.
— Ще ги имате.
— Тогава съм съгласен.
Докато Нае и Теожен подготвяха заминаването на ранените, а повечето ониксови гвардейци бяха заети с различни задачи на двора, под светлината на факлите, Лорн се обърна към тях от балкона, който опасваше първия етаж на главната кула:
— Гвардейци! — Всички мъже спряха, млъкнаха и се обърнаха към своя капитан. — Това, което трябва да ви кажа, вие вече го знаете. Битката, която водим тук, е необходима, но ние не можем да победим сами. Утре, също като вчера, гелтите ще нападнат и утре, също като вчера, ние ще ги отблъснем. Но колко пъти още ще можем? Колко пъти още, преди да изгубим сили? — Лорн замълча сред напрегнатата тишина. — Армията на Върховния крал ни идва на помощ. Скоро ще бъде тук. Утре. Вдругиден. Но може би по-късно. Може би твърде късно. Не мога да ви обещая, че тя ще ни спаси. Че някои от нас още ще бъдат тук, когато тя дойде. Че знамената ни още ще се веят на върха на тази кула — Лорн вдигна ръка и посочи черното знаме с вълча глава и кръстосани мечове. — След няколко часа граф Д’Аргор ще потегли с тежко ранените и умиращите към Бренвост. Ако някои от вас искат да тръгнат с него, нека го направят. Всеки мъж, който се е бил тук до този ден, е герой. Така че няма защо да се червите заради решението си и няма да престъпите нито думата си, нито ще накърните честта на Ониксовата гвардия, защото ще ви освободя от всички клетви, които сте положили към нея. Искам от вас само едно — да ескортирате другарите си и да ги защитавате до Бренвост — Лорн замълча и се вгледа в хората си, някои от които смутено и колебливо се споглеждаха. — Помислете за жените си. Помислете за децата си. Помислете за всички онези, на които сте задължени не по-малко, отколкото на тази Ониксова гвардия, на която служихте толкова предано досега. И ако това ще победи последните ви скрупули, знайте, че ако няма доброволци, ще избера петима от вас чрез жребий.