— Не.
Подкрепян от Нае, той се изправи, но трябваше да преодолее леко виене на свят. Спомни си болката, гласовете, Тъмнината, но не помнеше да е говорил на драконски — древен, прокълнат език, който не знаеше.
— Добре ли си? — разтревожи се младата жена.
— Ще се оправя. Благодаря.
— Това беше твоят дух от Тъмнина, нали?
Лорн погледна Нае и си спомни, че ѝ бе обещал да не я лъже.
— Да. Така мисля.
— Какво става?
— Не знам. Кълна ти се. Наистина не знам.
Нае кимна: тя искаше само да му вярва.
В далечината засвириха гелтските тръби.
Загледан към Мъртвите земи, Лорн въздъхна. Първите редици на ордата скоро щяха да преминат хребета.
— Да вървим — каза той.
С Логан подире си той тръгна, стъпките му бързо си връщаха увереността. Нае остана назад и забеляза — на земята — писмото на Върховния крал, което Лорн бе забравил. Тя го вдигна, прочете го, после го сгъна и го пъхна в ботуша си.
Този ден беше последният.
Отблъснаха две нападения и когато дойде вечерта, разбраха, че няма да могат да отблъснат нито едно повече. Гелтите вече три пъти бяха успели да влязат в двора и три пъти ониксовите гвардейци трябваше да ги прогонват оттам. Петнайсет от тях паднаха — мъртви или ранени твърде тежко, за да могат да се сражават. За да победят, изстреляха последните си запаси от картеч, хвърлиха последните си бъчви с барут върху обсаждащия враг, изчерпаха и последните си сили.
Когато накрая гелтите отстъпиха, повечето от Черните гвардейци се строполиха на място. Нямаше нито един, който да не е ранен на няколко места. Нито един, който да не е оплискан от собствената си кръв, от кръвта на братята си по оръжие, от кръвта на поне двайсет диви воини. Нито един, чийто меч да не е нащърбен, шлемът му да не е ударен, а халките на бронята му да не са разкъсани. На редута мирисът на кръв се смесваше с миризмата на барут. А пред стената гелтските трупове, които Черните гвардейци вече не смееха да изхвърлят, воняха, натрупани един върху друг, и привличаха лешоядите.
Седнал на едно стълбище, Лорн още не бе събрал смелост да си свали шлема, а само беше вдигнал забралото с вълчата глава. Приведен напред, с лакти, опрени на коленете, той още идваше на себе си след опиянението на битката, когато Нае, ранена и измъчена, се приближи с натежали от умора крака и седна до него.
— Те ще се върнат тази вечер — каза тя.
— Знам.
— Ние ги победихме, но те се оттеглиха под звуците на техните тръби. Така им е било заповядано.
— Вождът им иска да участва в последното нападение — каза Лорн. — Иска да е този, който ще размаха главата ми. Ако го направи някой друг, властта му ще бъде оспорена пред всички.
Нае замълча.
Бръкна с два пръста в ботуша си, извади оттам писмото на Върховния крал и го показа на Лорн.
— Не смяташ ли да кажеш на хората?
Лорн въздъхна.
— Какъв смисъл има?
— Те имат право да узнаят, Лорн.
— Да узнаят какво? Че са обречени? Те вече го знаят. Че техният крал ги е предал? Че ги е изоставил? — Лорн изхрачи слузеста топка кръв. — Това какво ще промени, освен че ще увеличи отчаянието им? Алан можеше да върне Йерас с писмо, в което да каже, че идва. Лъжа и ние щяхме да умрем, без да го знаем. Но не. Алан е искал аз да знам. Искал е да знам, за да се почувствам измамен, отчаян, да побеснея. Искал е да ме засегне и успя. Няма да му позволя да засегне и хората ми.
— Разбирам — и понеже Лорн не посегна да вземе писмото, Нае го върна в ботуша си. — Не съм подозирала, че сега Алан те мрази до такава степен.
— Не само мен. Ониксовата гвардия също.
Настъпи мълчание, през което Лорн си разтриваше с палец китката на белязаната ръка. После Нае каза:
— Лорн?
— Да?
— Не искам да умра тук.
Лорн не очакваше да чуе такива думи и се намръщи.
— Хванати сме в капан. А ти знаеш, че гелтите не вземат…
— Не — прекъсна го Нае. — Не разбираш — тя посочи редута около тях. — Казвам, че не искам да умра тук. На това място. Сред тези стени… Не се страхувам от смъртта, Лорн. Но нямам желание да я чакам покорно.
Лорн се изправи и слезе две стъпала.
Застанал с гръб към Нае, той свали шлема си и се замисли, гледайки двора на Главната и кулата, където — неминуемо — последните ониксови гвардейци щяха да се изтеглят, за да окажат последна съпротива и да паднат един по един.
— Права си — каза той, преди да се обърне към Нае. — Ние ще…
Но не довърши, смутен от уплахата, която изведнъж се изписа на лицето на младата жена.
— Лорн… лиц… лицето ти… — отрони тя.
По инстинкт Лорн вдигна ръка към лявата си буза и опипа с пръсти белезите на Тъмнината, които — през шията — бяха продължили черните си нишки до слепоочието му и до синьото му око, което вече обкръжаваха.