— Принцът е тук.
— Ирдел?
— Не. Алан.
Лорн се намръщи.
— Сам ли дойде?
— Почти — Йерас посочи с брадичка към конете, които Лорн вече бе забелязал. — Ескортът му. Господата чакат на топличко в столовата.
— А принцът?
Йерас посочи към върха на кулата.
— Той е горе — рече той. — В твоите покои.
Лорн завари Алан, седнал в креслото му, кръстосал крака пред огъня, с чаша в ръка. На лицето на принца се беше изписало изражението от лошите му дни: изопнати черти, кръгове под очите, мрачен поглед. Не се беше бръснал няколко дни и брадата му изглеждаше като слама — по-тъмна от светлорусата му коса. Траурните му дрехи бяха изпомачкани, беше захвърлил палтото си където свари, а кителът му беше разкопчан и отдолу се виждаше ризата му.
Докато затваряше вратата, Лорн успокои с поглед Йерас, който го беше последвал, но бе останал на стълбите. Свали си шлема, после наметалото и прибра меча си в ножницата. После си сипа чаша димящо вино от калената гарафа, сложена на топло до огнището, и я протегна към Алан.
— За краля — предложи той.
Принцът го погледна неразбиращо. После се съвзе и чукна чашата си в чашата на Лорн.
— За краля — каза той. — За татко.
Лорн кимна.
— За татко.
Двамата надигнаха чашите си, Алан изпи своята на един дъх, а Лорн отпи само глътка.
Настъпи неловко мълчание.
Алан се наведе напред и въздъхна с лакти, опрени на разкрачените си колене. Изглеждаше, сякаш мисли за нещо, докато очите му блуждаеха, втренчени в пропукващия огън.
Лорн чакаше, накрая Алан каза:
— Къде беше през последните дни?
— Имах си работа.
— Защо не беше до мен?
— Току-що ти казах.
— Имах нужда от тебе, Лорн.
Лорн не отговори.
Алан се смути, обзет от някаква смес от гняв и угризения. После въздъхна и като видя, че чашата му е празна, предложи, колкото да каже нещо:
— Още по една?
— Не.
— Както искаш.
Принцът се изправи и леко залитна, после се овладя. Напълни чашата си от калената гарафа, извади от джоба на китела си флаконче, пълно наполовина с кехлибарена течност и отсипа от нея в горещото вино.
Лорн го гледаше, без да каже нищо.
Когато се върна, след като бе тръгнал да търси легендарния Меч на кралете, Лорн бе разбрал, че Алан отново пие кеш. Тогава принцът му се бе сторил променен, много по-мрачен и загрижен от обикновено. И имаше защо: Алан беше научил, че съгласно завещанието, написано от баща му, той ще е следващият, който ще седне на Трона от абанос и оникс, а не брат му Ирдел. Като обаче нямаше представа за задкулисните игри, които кралица Селиан бе успяла да доведе до успешен край, за да постигне този резултат.
— За твое здраве — рече Алан и като вдигна чашата си, изпи на един дъх виното, смесено с ликьор от кеш, после се престори на учуден. — Какво? Никакъв упрек? Дори няма да ме накараш да те лъжа и да ти кажа, че се ограничавам до три чаши на ден?
— Това ще послужи ли за нещо?
— Не — Алан се просна в един фотьойл и тежко въздъхна. — Смяташ ли да присъстваш на отварянето на завещанието? — попита той. — В края на краищата може би се отнася и до тебе.
Алан вече знаеше, че двамата с Лорн са половин братя. Знаеше също, че според едно пророчество, пазено дълго в тайна, са призвани — освен ако единият от тях не се откаже или не умре — да си оспорват славна съдба, която Сивият дракон беше написал само за един. Лорн също знаеше това пророчество и вече бе уверил Алан, че няма да се опитва да го измести, но това не го правеше по-малко опасен.
— Съмнявам се, че кралят ми е оставил част от своето наследство — рече Лорн.
— Татко те направи Първи рицар. Създаде отново Ониксовата гвардия за тебе. Повери ти мисията да върнеш честта и славата на Върховното кралство.
Лорн долови ревнива горчивина в гласа на Алан.
— А теб направи свой наследник — възрази му той.
Принцът кимна, но някак със съжаление.
— Не знам защо — прошепна той. — Защо ме е предпочел пред Ирдел?
— Това не е въпросът, който трябва да си задаваш.
— Ами?
— По-скоро се запитай дали си готов да поемеш отговорността за решението на баща ти. Само ти можеш да откажеш короната на Върховното кралство и да я повериш на Ирдел.
Алан погледна Лорн, в очите му гореше огън, подхранван от гордост, подозрение и кехлибарени пари от кеш. Идеята да се откаже от трона вече му бе хрумвала: беше го обсебила и го изкушаваше, откакто бе научил съдържанието на завещанието на своя баща. Но изразена така рязко от някой друг, а не от него самия, тя му се струваше почти оскърбителна. Дали Лорн не го предизвикваше, за да види дали ще приеме съдбата си?
Засегнат живо, Алан попита: