— Не, капитане. Помислих си, че…
— Добре сте направили.
Лорн се приближи до масата. Застана пред кутията и внимателно се вгледа в нея.
— Оставете ни — каза той, без да откъсва очи от кутията.
Ковачите разбраха. Мълчаливо отдадоха чест и се оттеглиха.
В ковачницата останаха Лорн и двамата му заместници. Вратата се затвори.
Логан и Йерас чакаха мълчаливо.
Рейк Вард беше изключителен ковач и един от най-уважаваните хора в Черната гвардия. Беше родом от Скандия и притежаваше талант, какъвто само най-добрите скандски ковачи можеха да имат и предават в наследство — дарбата да умее да обработва аркана, за да изковава от него неподражаеми оръжия и брони. Но преди всичко този ветеран от войните на покойния Върховен крал беше приятел и другар по оръжие на Лорн, а преди това бе приятел и боен другар на неговия баща. Вард беше първият, когото Лорн избра, за да възстанови Ониксовата гвардия. Вярно бе служил на Лорн, бе го съветвал и бе умрял, за да му спаси живота — без него Мечът на кралете никога нямаше да бъде върнат на Върховното кралство. Смъртта на Вард нанесе силен удар върху духа на Черните гвардейци и никой не можеше да си представи кой би могъл да го наследи.
За Лорн тази загуба беше още по-разтърсваща.
И тъй като Логан и Йерас не можеха да видят нищо от мястото, на което бяха застанали, те не помръднаха, когато Лорн отвори кутията и се загледа в съдържанието ѝ. Вътре имаше десетки скици на оръжия, части от броня, токи за колани, гравирани закопчалки, остриета за мечове и железни върхове за копия или брадви. Някои рисунки бяха само скицирани върху парчета хартия или страници от бележници. Други, по-завършени, много грижливо направени, бяха изумително елегантни. И сред тях една привлече особено вниманието на Лорн. Върху голям лист пергамент, който трябваше да бъде разгърнат, беше нарисуван — видян от различни ъгли, с подробни технически указания — шлем, подобен на онези, които Вард вече бе направил за Черната гвардия, но украсен със забрало във формата на вълча глава, покриващо цялото лице. Рисунката беше великолепна, дело на грациозно и точно перо — също като предмета, който изобразяваше. Нямаше никакво съмнение, че ако Вард го бе направил, този шлем от стомана, оникс и аркан щеше да бъде неговият шедьовър.
Развълнуван, тържествен, Лорн сгъна рисунката, сложи я при другите, после затвори капака и грижливо закопча двата кожени ремъка.
Накрая вдигна глава.
— Всичко това се полага на Нае — каза той.
Наерис беше единствената дъщеря на Вард.
— Аз мога да ѝ го предам — предложи Йерас.
— Не — Лорн тръсна глава. — Нещо друго?
— Трябва да вземем решение за ковачницата — рече Логан.
— Зная — въздъхна Лорн.
— Моска отговаря за нея, докато изчакваме. Но трябва да бъде определен нов…
— Зная! — прекъсна го Лорн, като повиши тон, нещо, за което веднага съжали. Въздъхна дълбоко и продължи: — Извинявай. Имаш право — бившият наемник прие извинението на своя командир с просто кимване. — Предполагам, че с Йерас вече сте го обсъждали. Какво предлагате? Моска?
Логан вдигна рамене.
— Моска сам пое да се грижи и досега се справя добре — каза Йерас. — Той е добър, но не е изключителен ковач. На нас обаче ни трябва майстор-ковач. И то майстор-ковач на оръжия.
Лорн неохотно се съгласи.
Всичко това го знаеше. Но да определи кой да наследи Вард, означаваше да обърне последната страница от една глава, която наистина беше болезнена, но въпреки това той отказваше да го направи.
— Няма да намерим с едно щракване на пръсти оръжеен ковач от закалката на Вард — каза Лорн. — Имате ли предвид някого?
— Не съвсем — призна Логан. — Може би онзи от кралските конюшни, макар изобщо да не е сигурно, че ще можем да го привлечем.
— Можем да разгласим, че търсим оръжеен ковач — предложи Йерас. — И да изчакаме да видим кой ще се появи. В крайна сметка нали за нас всичко започна така…
Лорн се замисли.
— Ще помисля — рече той. — Може би имам решение. Докато чакаме… Докато изчакваме, не предприемайте нищо, разбрано? — двамата мъже кимнаха в знак на съгласие. — Добре.
Лорн още веднъж обгърна голямата ковачница с поглед: без Вард тя му се струваше съвсем празна. После се съвзе, пое си дъх и каза:
— Чакат ме при Старите арени. Логан, нареди да оседлаят два коня. Идваш с мен.
Старите арени се намираха в един от историческите квартали на Ориал. Това беше просторна постройка, където някога се бяха провеждали турнири — в епохата, когато царуваха първите крале на Лангър. Но времето на рицарските двубои беше отминало и Арените рядко се използваха, докато кралица Селиан не започна да организира там празненства, пиршества и големи конни представления, особено ценени от Двора. Няколко редици пейки бяха наредени около почетна трибуна и обграждаха по цялата ѝ дължина една конна пътека от отъпкана пръст, покрита с дървени стърготини. Денем светлината влизаше откъм срещуположната страна, през редицата широки прозорци. Нощем се спускаше от безброй светилници, висящи от гредите на великолепно, изумително скеле. Десетки знамена с гербовете на Върховното кралство и неговите васали покриваха стените.