— Сега звездата на Стария крал следва звездата на Рицаря с меча — каза Петият. — Може би на Рицаря се полага да продължи делото на Стария крал.
— Или да поправи грешките му — каза Третият.
— Звездите на Рицаря и на Стария крал — каза Първият тежко. — Звездите на Наследника и на Черния принц. Звездата на Кралицата. Звездата на Кралския меч. Звездите на Първородния син и на Дракона… Всичките са в съзвездието на Кралството. И всичките са обагрени в червено от Звездите на войната.
Първа част
Краят на зимата на 1548 г.
Червената пепел
Кой плаща цената за грешката? Върху кого се излива кръвта на осъдените? Кой мери разкаянието на виновната душа? Колко струва разкаянието на измамения невинен човек?
Лорн Аскариан излезе от Кралския дворец в тъмната нощ. Тежки облаци се струпваха и скриваха съзвездията на Голямата мъглявина. Над потъналата в сняг столица духаше вледеняващ вятър. Помиташе пустите, тъмни улици, вдигаше вихрушки от кристален прах, стенеше мъчително. Тези стенания напомняха на Лорн стоновете на измъчените души в Далрот, с тази разлика, че в този миг неговата не беше част от хора на измъчваните.
Току-що бе убил своя крал.
Току-що бе убил своя баща.
И от това на душата му олекваше.
Без да пришпорва коня си, Лорн спокойно стигна Черната кула, която — по-тъмна от небето — се извисяваше на един от хълмовете на Ориал. Качулката и раменете му бяха замръзнали, той слезе от коня в двора, осветен с факли. Подаде юздите на коняря, който притича към него, и го попита:
— Дежурен офицер?
— Господин Логан, месир.
— Трябва да говоря с него.
— Да, месир.
Докато конярят отвеждаше коня му в конюшнята, Лорн пое нагоре по едно покрито стълбище и стигна до обходния път. Там го посрещна още по-силен студ и виенето на хапещия вятър. Лорн се доближи до часовия, застанал до разпален мангал, и му каза:
— Логан ще дойде при мен. Оставете ни сами.
— На вашите заповеди.
Лорн спря и се загледа в заспалия в нозете му Ориал. Рядко някъде проблясваше светлина, освен в квартала на кралското пристанище и в Кралския дворец, чиито кули, павилиони, пристройки, паркове и гори покриваха цял един голям хълм. Погледът стигаше чак до крепостните стени на огромната столица на Върховните крале, но отвъд Стражевите кули, предназначени да пазят града от Тъмнината, се простираше пълен мрак. На хоризонта леко се очертаваха силуетът и хребетите на планините на Лангър.
В снега проскърцаха стъпки.
Часовият се оттегли и веднага щом остана сам с Логан, Лорн му каза:
— Ерклант II вече го няма. Издъхна в леглото си.
Това беше истина.
Лорн пропусна да признае само, че именно той бе убил Върховния крал, като го бе задушил с ръка, притисната към лицето му. Или по-скоро, че той го бе довършил. В немощното, костеливо тяло на стареца почти не беше останал дъх. Напразно го бе умолявал. Неспособен да извика и твърде слаб, за да се защити, той едва бе помръднал, а погледът му, изпълнен със страх, скоро бе помръкнал. Дали щеше да дочака да види изгрева? Лорн се съмняваше и му беше все едно. Не краля, той беше убил баща си — един омразен баща, чието тайно копеле беше самият той.
— Кажи новината на хората — продължи Лорн. — Онези, които искат, могат да го оплачат и да се помолят за душата му. Но могат да го направят само през времето, което остава от тази нощ. На зазоряване искам всички да са в пълна бойна готовност.
— Разбрано.
Бившият наемник Логан беше един от първите, които се бяха присъединили към Лорн, когато той създаде отново Ониксовата гвардия по нареждане на Върховния крал. И макар да говореше малко, мъжът беше надежден, сигурен, суров. Уважаваха го, а той владееше както никой друг двете остриета близначки, кръстосани на гърба му. Лорн му имаше пълно доверие.
— Ще трябва да се отслужи заупокойна молитва — добави Логан.
— Тук? В параклиса?
Сигурен в думите си, бившият наемник кимна.
— Добре — каза Лорн, след като помисли. — Намери свещеник. Но службата да е свършила преди утреня.
— Друго нещо?
— Не.
Логан понечи да тръгне, но Лорн го задържа.
— Чакай малко — прошепна той. — Ей сега ще започне.
Лорн се беше съсредоточил в нещо, което не можеше нито да види, нито да чуе, но отгатваше. Логан зачака и — без да му проличи — забеляза, че Лорн разтрива лявата си ръка, облечена в ръкавица: това беше ръката му, белязана от Тъмнината. Измина един миг в пълно мълчание сред мразовитата нощ, а после: