— Този ден и моето поражение трябва да бъдат запомнени — каза Ирдел гръмко, като продължаваше да държи ръката на Лорн с двете си ръце. — Ето какво става, когато някой се изправи срещу най-добрия рицар на кралството и го призове да не жали ударите си. Супата ми беше поднесена толкова гореща и лютива, колкото си я поисках. Мога да се сърдя единствено на себе си. Да се знае, че не изпитвам никаква злоба и ненавист към рицаря! И че никога, още по-малко утре, отколкото днес, няма да упрекна никого за грешките, които аз самият мога да допусна, когато стана крал!
Придворните отново се поклониха. Дамите от Двора изръкопляскаха и Ирдел каза:
— Господа, струва ми се че за днес това беше достатъчно — и като хвана Лорн за лакътя, му каза: — Елате. Трябва да поговорим.
Маса, отрупана с храни и напитки, беше наредена под балдахина на почетната трибуна. Придворните дами и господа се наредиха около нея и започнаха да разговарят, а в това време Ирдел дръпна Лорн настрана. По знак на принца един слуга им донесе поднос с калаени чаши и кана вино. Лорн забеляза, че слугата само чакаше да бъде повикан. Значи всичко беше подготвено за този разговор — едновременно поверителен и публичен — и изглеждаше така, сякаш Ирдел беше нагласил и най-малката подробност. Лорн дори се запита дали принцът наистина бе импровизирал, като обеща да поема вината за грешките си, когато стане крал…
Ирдел взе чашите и каната, после отпрати слугата и седна.
Лицето му се изкриви от болка.
— Мисля, че дълго ще помня нашия дуел — каза той, като раздвижи рамото, което го болеше. И понеже Лорн продължаваше да стои прав, добави: — Моля ви, рицарю, седнете.
Докато сядаше до принца, Лорн срещна погледа на Логан, който стоеше настрана. Направи му знак, че всичко е наред, но бившият наемник остана все така нащрек.
Ирдел подаде на Лорн чаша вино. Двамата се чукнаха, после жадно изпиха чашите си на един дъх. Сетне Ирдел ги наля отново и от разстояние вдигна чаша към своите благородници, които му отвърнаха със същото.
— Искам да ви възложа една поверителна мисия — рече Ирдел, като продължаваше да се усмихва спокойно. — Отнася се за рицаря Дьо Гатлис.
Заинтригуван, Лорн повдигна едната си вежда.
Рицарят Лукас дьо Гатлис беше единственият син на граф Теожен д’Аргор.
— Вчера споделих с вас, че желая мир с Арканте — продължи Ирдел. — Дори ви казах, че вече работя по този въпрос — Лорн кимна. — Истината е, че водя с Арканте преговори, за които силно се надявам скоро да приключат успешно. Разбира се, кралицата не знае нищо за тези преговори. И не се съмнявам, че би ги провалила, ако можеше, но на това ще се върна след малко… — Ирдел отпи глътка вино и любезно се усмихна на една придворна дама. — Реших да освободя рицаря Дьо Гатлис.
— Искане на аркантците?
— Молба. Но молба, която искам да удовлетворя.
— За доброто на мирните преговори.
— Да.
Лорн дебнешком погледна Ирдел с крайчеца на окото си.
Ирдел продължи:
— Важно е рицарят Дьо Гатлис да си върне свободата възможно най-бързо, да бъде ескортиран на сигурно място и след това да може да се върне в Арканте. Без това…
— Без това преговорите с Арканте няма завършат успешно. Или ще се проточат.
— Страхувам се, че е така.
„Не се страхуваш — помисли си Лорн. — Сигурен си в това.“
— Кое ви притеснява? — попита той.
Ирдел въздъхна.
— Все още съм само принц-регент. Смятам, че имам властта да освободя рицаря Дьо Гатлис, но кралицата може да я оспори. Както и да е, но тя, именно тя има властта да провали това освобождаване. Дори да го възпрепятства със скандал или процес, знам ли? Дори и да е само за да оспори властта ми, тя няма да се поколебае. И това без да броим, че кралицата никога няма да се съгласи на честен мир с Арканте. За нея старият враг може да бъде само победен и унижен, но не и да бъде враг, с когото да се е помирила.
Лорн се замисли.
Нямаше никакво съмнение, че кралица Селиан беше предизвикала войната срещу Арканте. Официалната версия беше, че един непокорен и твърде горделив град трябва да бъде върнат в лоното на Върховното кралство. Говореше се също, че тази война е била улеснена — ако не и породена — от омразата на кралицата към Исандра Аркантска, бившата любовница на Върховния крал. Но макар тази омраза да беше съвършено истинска, Лорн знаеше, че Селиан беше пожелала обсадата на Арканте, за да може провалът на тази крайно непопулярна военна операция да е по вина на този, който я ръководеше: принц Ирдел. Клопката беше страшна и жестока. Дългът принуждаваше Ирдел да води обсада, която не одобряваше, при това единствено той трябваше да поеме отговорността за нагласения провал.