Доволен, той се изплю в снега и продължи.
Когато стигна до Кралските архиви, Лорн видя една прясно изписана червена руна върху вратата на старата сграда. Беше начертана с няколко бързи удара на четката и изглежда, някой се беше опитал да я изтрие, но неуспешно. Тъй като напоследък често я бе виждал, Лорн лесно я разпозна. Това беше драконовата руна на силата, смелостта и чистотата — тази, с която отличаваха себе си Добродетелните, която носеха като медальон на сърцето си.
Разтревожен, Лорн почука на вратата — пет силни удара, защото се боеше, че може да не го чуят. Почака и щеше да почука отново, когато чу един познат глас да пита от другата страна на тежката порта:
— Кой е?
— Аз съм — отвърна Лорн. — Отворете, Сибелиус.
— Рицарю? Момент.
Вратата, на която беше издълбан гербът на Върховното кралство, имаше три ключалки. И трите изщракаха, преди главният архивар да отвори.
— Влезте, рицарю. Влезте — Сибелиус се дръпна и пусна Лорн да мине, после огледа улицата — наляво и надясно — и затвори. — Извинете ме за това недотам топло посрещане — каза той, докато превърташе ключа във всяка една от ключалките.
Главният архивар на Върховното кралство беше на около шейсет години. Среден на ръст, той беше леко прегърбен, но погледът му беше жив и ясен, а грижливо подстриганата му брада преминаваше на слепоочията в корона от къси бели коси. На главата си носеше кръгла кожена шапка. Вълнен шал бе увит два пъти около врата му. От ръкавиците без пръсти се подаваха пръстите му, изцапани с мастило.
— Неприятности с Добродетелните? — попита Лорн.
— Нищо чак толкова сериозно.
— Обяснете ми — настоя Лорн и тръгна подир Сибелиус по един леденостуден коридор.
— Няма нищо за обясняване — отвърна архиварят, без да се обръща.
Навред се носеше мирис на хартия, мастило и прах. Във всички помещения и покрай стените на всички коридори стените бяха скрити под рафтове с книги, свитъци, карти и документи. Тук-там купчини с ръкописи се бяха съборили и под мебелите се бяха търколили пергаменти. Ракли и шкафове бяха претъпкани с обикновени и луксозни листа хартия. За да се мине, понякога човек трябваше да повдигне крак високо или да се извърти с едното рамо напред.
— Подреждаме — обясни Сибелиус. — Знаете ли, че се смилиха над мен и ми дадоха петима архивари и шестима чираци?
— Трябват ви двойно повече.
— Трябват ми десет пъти повече. Но тъй като досега нямах и една четвърт от това, с ваше позволение ще се зарадвам и на толкова.
— И с какво сте заслужили това подкрепление?
— Нямам представа. Може би искат да ме примамят…
Изкачиха се по една паянтова дървена стълба и влязоха в личния кабинет на Сибелиус. Стаята беше добре подредена, макар и потънала в прах. От един матов фенер се излъчваше слаба светлина. Печката гореше и затопляше помещението. Зад една завеса беше сгънато тясно легло от преплетени ремъци.
— Е, рицарю. Какво ви води насам? — попита Сибелиус, докато сваляше шала си.
Протегна ръцете си към печката и ги разтри.
— Най-напред ми обяснете руната върху вратата си — настоя Лорн.
Архиварят въздъхна.
— Няма да се откажете, нали?
— Не.
— Добре — примирен, Сибелиус закачи шала и шапката си на един пирон. — Не ви излъгах, като ви казах, че няма нищо за обясняване. Варлиите показват мускули, това е. Трудно е да се изненадаш, понеже нямат мозък…
— Варлиите?
— Мародерите на Добродетелните.
Лорн разбра: варл беше името на драконовата руна, която Добродетелните си бяха присвоили.
— Идват маскирани, заплашват, държат се грубо и събират това, което наричат данъка на Пожертвания — продължи Сибелиус. — Животни. Просто едни подли, неискрени животни… Както изглежда, стават все по-многобройни и безчинстват около Ориал.
— Но какво искат от вас?
— Наскоро се възпротивих на неколцина от тях. Те ме познаха и не посмяха да ми се нахвърлят веднага. Отидоха си доста посрамени, но аз и без това се съмнявах, че няма да се примирят просто ей така. Това, което видяхте на вратата ми, е предупреждение и в същото време доста посредствено отмъщение.
— Кои са тези хора?
Сибелиус вдигна рамене.
— Обичайната смесица от простаци, негодници и подлеци, които се възбуждат от насилието. А освен тях сигурно в цялата сбирщина има и няколко истински фанатици…
— Трябва да внимавате.
— Само това правя.
— Наистина да внимавате, Сибелиус.
— Не се бойте.
— Ще изпратя няколко души при…
— Не. Това само ще влоши положението.
— Знам как да се справя с тези мъже. Познавам единствения език, който те разбират, и го говоря по-добре от тях. Спомнете си милицията на Червените павета. Разреших проблема, нали?