— Привлекателна.
— Може би валмирците знаят само толкова — рече Сибелиус бавно.
— Но това е достатъчно — каза Лорн. — Няма значение защо и как. Да знаят, че Ирдел няма да бъде коронясан, когато свърши Примирието на сълзите, означава, че знаят твърде много — той взе палтото си. — Благодаря, Сибелиус.
— Не мисля, че ви помогнах кой знае колко.
— Сега ми е малко по-ясно.
— Е, щом е така, добре.
— И съм ви признателен, че не ме попитахте откъде знам толкова много за преговорите на Ирдел с Арканте.
Сибелиус се усмихна скромно.
— Обзалагам се, че принцът-регент е поискал помощта ви, несъмнено с намерението да се възползва от вашите услуги.
Лорн замълча за миг, после взе палтото си. Обличаше се, когато Сибелиус каза тихо:
— Какво направихте със завещанието, рицарю? — за миг Лорн спря, надянал единия ръкав. Без да отговори, той облече палтото си и взе ръкавиците си. — Моля ви, рицарю. Мисля, че имам правото да зная…
Лорн се поколеба.
Когато Върховен крал направеше завещанието си, обичаят повеляваше да бъдат написани пет екземпляра: единият пазен на сигурно място, а другите четири поверени на видни личности от Върховното кралство. Смяташе се, че по този начин може да се избегне всякакво фалшифициране, но кралицата бе доказала, че тези предпазни мерки не гарантират нищо. Без да отстъпва пред нищо, за да постигне целта си, тя бе унищожила екземплярите на последното кралско завещание и ги бе заменила с екземплярите на предишното завещание, което посочваше Алан за наследник на трона. Тя обаче не знаеше, че съпругът ѝ бе наредил да бъде направен — тайно — шести екземпляр на завещанието му, който да бъде поверен на Лорн — неговия Първи рицар на Кралството. И именно Сибелиус — един от съставителите на последното кралско завещание — беше натоварен от Върховния крал да връчи този шести екземпляр на Лорн.
И разбира се, той се бе подчинил.
— Какво направихте със завещанието? — повтори Сибелиус.
— По-добре е да не знаете.
— Унищожихте ли го?
Лорн си сложи ръкавиците.
— Един съвет, Сибелиус: забравете дори, че това завещание е съществувало.
— Знаете какво може да бъде направено благодарение на него, нали?
Лорн не отговори. Един дълъг миг очите му останаха втренчени в главния архивар, после си тръгна. Спускаше се бледа вечерна мъгла, когато излезе от Кралските архиви. Поколеба се, после не пое към Черната кула.
Беше се свечерило.
Гробището бе потънало в сиви сенки и бяла мъгла и се виждаха само неясни очертания — статуи и паметници, гробници, голи дървета. Оттатък стените му Ориал се простираше притихнал и някак далечен.
Наерис Вард стоеше сама в гробницата на баща си. Чу, че някой приближава и позна стъпките му. Беше Лорн. Той застана до младата жена и свали кожената си качулка.
— Добър вечер, Нае.
Нае не помръдна, стоеше със сведен поглед и ръце, събрани пред гърдите си. Лорн замълча и направи като нея.
— Не те питам как си разбрал къде съм — рече тя след известно време.
— Ти всеки ден идваш тук и оставаш дълго.
— Добре си осведомен. Следиш ли ме?
— Загрижен съм за теб.
— Няма нужда.
— Това щеше…
— Не! Изобщо не ми казвай, че точно това баща ми е щял да поиска…
Лорн не настоя повече и настъпи дълго мълчание.
Облечена в панталон до коленете и кител, Нае носеше палто, което ѝ беше доста голямо, но беше на баща ѝ.
— Той умря по твоя вина — каза Нае безизразно.
— Той умря, за да ми спаси живота.
— Заради един меч.
— Заради Мечът на кралете.
— И заради тебе.
Лорн не възрази, но Нае беше права: именно заради него той беше тръгнал да търси Меча на кралете. Заради него или заради неговата Ониксова гвардия, което беше едно и също. Тогава той бе изгубил всичко: славата, честта, властта. Дори Черните гвардейци му бяха отнети. Бяха му останали само неколцина верни мъже… и яростта да възтържествува отново. Хрумна му, че трябва да успее там, където всички се бяха провалили, и да върне легендарния Меч на кралете във Върховното кралство. Беше успял, но с цената на няколко погубени живота. Единият беше на Рейк Вард.
Застанал пред гроба му, Лорн стисна юмруци.
След като изрече последната обредна формула, с която поверяваше душата на Вард на неговите скандски предци, Нае вдигна глава, сложи си качулката и се обърна към Лорн. Погледът ѝ беше помръкнал, чертите на лицето ѝ бяха изопнати от умората и тъгата. Кичур черна коса галеше грозния белег на лявата ѝ буза.
— Какво искаш? — попита тя.
— Да говоря с тебе.
— За какво?
— Получи ли Дарбата?
Въпросът изненада Нае и тя се смути.
— Не — отвърна тя, след като почти на мига се съвзе.